Сто години за всеки

[EXARP]

Признание
Народният лечител Петър Димков е явление изключително, единствено - не само за българите, но и за целия свят.
Самотно се извисява той в пространствата на духа - със смайваща хипократовска всеобемност на медицинските знания и умения. Изглеждаше, че за него няма тайни в болестите и изкуството на лечението им. Онова, което не бе научил от книгите, му бе подсказано от страданията на хиляди болни, които бе лекувал и върнал към живот. Той бе събрал и проучил над 6000 рецепти за всички болести. Нито една сред тях не можеше да го накара да отпусне ръце и признае, че няма лек или знание за борба с нея. Подобен случай в неговия дълъг живот не бе имало. Тези хиляди рецепти - една по една - той бе „извайвал" в непрекъсната схватка с болестите в името на страдащите.
Толкова действено бе неговото усилие, че правеше впечатление не на съчувствена помощ към пострадалия, а имаше вида на възкресение, на извикване към повторен живот.
Всъщност точно оттук започва Петър Димков - за него страданията, болестите, болките и пр. трябва да бъдат лекувани не само защото така повелява традиционната хуманност, а защото от тук нататък пред здравия и спасен човек се разкрива път към нов и възвишен живот, водещ към съвършенство.
Или би следвало да води натам.
Хилядите рецепти, съвети, прорицания на Димков са събрани в неговата тритомна „Българска народна медицина" - тази библия на здравето, която стои на почит в толкова български (и небългарски) домове. Не знам защо, но когато я видя в нечий дом, у мен се събужда представата за запалено кандилце, което пронизва мрака със светъл лъч надежда.
Лечителя се гордееше със своето дело, с титаничния труд, който то му бе отнело. Кой друг народ може да се похвали с подобна книга, съсредоточила в себе си хилядолетния опит заедно с мъдростта и прорицанието, които се излъчват от него.
В наше време това дело „пътува" - в превод и тълкуване - към все нови и нови народи. То приобщава към себе си прохождащи търсачи на здраве, вричащи се да се отдадат на добродетелен живот в единствената посока, достойна за човека: тази, която води към усъвършенстването му.
Преувеличено ли ще бъде, ако се каже, че тритомникът на Лечителя предоставя на хората възможността да се избавят от страдания и да живеят щастливо? Ни най-малко.
Аз ида отдалеч
И в десетото десетилетие на своя живот прославеният народен лечител Петър Димков бе по младежки пъргав и неуморим. Когато го питаха: „Как си? Как се чувстваш?", отговаряше тутакси с усмивка: „По-добре, отколкото заслужавам!". Понякога обясняваше:
- На кои години съм, а работя, както като бях на 50, дори по-добре.
Събуждаше се сутрин точно в пет, сякаш по сигнал на полкова тръба. Нямаше вид на човек, който се тревожи, че закъснява за някъде, но не приличаше и на такъв, който няма представа какво го очаква. Залавяше се веднага за онова, което наричаше „моята гимнастика". Тя се изразяваше в раздвижване на всички мускули на още спящата сънлива плът. Бързо и „немилостиво" събуждаше ръце, нозе, врат, слабини - възкръсваха от съня в началото на деня, който обещаваше труд и само труд. Лечителя сякаш ги изтръгваше от „нищото на съня", за да ги върне в живота - в съзнателното усилие на труда, който предстоеше.
Още по-важно бе онова, което занимаваше мисълта му: то се изразяваше в отдавна обикнати и мъдро тачени вричания - той ги повтаряше наум, но си позволяваше и да си ги нашепва, сякаш съкровени тайни, обещания за работа и живот. Размахвайки нозе и ръце, уговаряше себе си: „Предстои ми плодотворен ден и аз съм се подготвил за него. Ще отговоря на писмата на всички страдалци, които са ми писали. Ще приема когото мога. Никому няма да откажа добра дума и съвет..."
Така разговаряше със себе си, със своята възвишена вътрешна същност - вече будна и изпълнена с желание да действа. Всичко му бе добре известно и подготвено от предишния и още по-отколешните дни, но възможността да си го каже като вид клетва бе особено насърчително сутрин и осмисляше огромния, безкраен ден пред него.
Защо държеше толкова много и тъй строго на сутрешното разсънване и вричанията си? Това му помагаше да прекрачи от вчерашния в днешния ден, без да губи време. Загубата на време за него бе загуба на живот. Пропиляване на живота. Вид бавно самоубийство. Вид бягство от отговорност - от огромните изисквания на взаимопомощта, каквато в нейния възвишен и идеален вид е общуването на хората.
Бързото, енергично разсънване буквално за броени минути го привеждаше в пълна готовност. След гимнастиката отиваше да се избръсне и докато го вършеше, от време на време тихичко си подсвирваше. Правеше го по навик, но често на мнозина бе обяснявал значението, което отдава на привидната безсмисленост на подсвирването. Изглежда, то имаше същото незаменимо значение, както вричанията по време на гимнастиката - само че без думи - със звуци, които сами по себе си не изразяваха нищо определено (трудно бе да се познае какво точно си подсвирва), но бе ясно, че е важно самото подсвирване, като вид особена нагласа на духа, знак на готовност за труд и живот.
Още в тези първи минути на новия ден проличаваше уважението му към самия себе си и към онова, което му предстои да прави. Полага се човек да бъде не само готов за това, което го очаква, налага му се или предстои да свърши, но и да даде подходящ израз на въпросната готовност.
Затова Лечителя не пропускаше нито ден, без да се обръсне -нещо, което на неговата възраст изглеждаше простително. Но би било измяна към онова неизменно уважение, което изпитваше към работата си - тоест към своя живот, осъзнат като неоценима и единствена възможност за човека да постигне нещо достойно.
Оставаше му още да се облече - в костюм, с риза и вратовръзка - и можеше да се запъти към бюрото си в ъгъла на стаята, почти както на аудиенция.
Ето го на любимото му място, зает с любимата работа - с ведра и просторна душа, с лице, озарено от добродушно сияние.
Бе среден или дори дребен на ръст; след деветдесетата си година бе започнал да оплешивява. Мустаците му бяха бели, „остри"; в очите му се таеше закачливост, която прозираше през неизменната и мъдро-печална откровеност на благото му лице. В погледа на този премъдър човек имаше нещо благословено и окрилящо: то идваше от него, изглеждаше, че засяга единствено него, но го приемаха като за себе си всички люде, с които общуваше.
Седнал на бюрото, се залавяше с приготвените от вчера писма, на които трябваше да отговори още днес, без отлагане. Не бяха малко. И не всички бяха от България. Купчето пликове бе донесло до него множество човешки тревоги и безпокойства. И благодарности. Някои бяха предварителни, като вид вяра в Лечителя - все едно дали го познаваха, или не. Споделяха страдания, на които никой досега не бе помогнал; единствената им надежда оставаше той. В тези писма се прокрадваше отчаяната и обезверена надежда, която сякаш се отказваше да служи на самата себе си и се предаваше - омаломощена и помръкнала - в ръцете му.
Всички писма бе прочел предишния ден, сега си ги припомняше и изготвяше отговора. Това бе не само неговият съвет, но и най-подробно указание какво е необходимо да се направи, за да се избави страдащият от бедата си. Отговаряше на всяко писмо „изчерпателно", тоест - преписваше специално за всеки адресат рецептите, които преценяваше, че ще му бъдат най-полезни. Препечатваше своите „инструкции" на лист с най-малка разредка, като си служеше с пишеща машинка „Континентал" (стара едва ли не колкото него).
Мнозина се бяха питали: как успява да отговори на всички, които го молеха за помощ, дори да плати разноските за всяко от тези хиляди и хиляди общувания, след като бе „обикновен пенсионер" със 112 лева пенсия. Защото никой никога не бе го чувал да се оплаква от недоимък и бедност. Напротив, неизменно изразявяше признателност на съдбата си, на живота, който му бе предопределен. Живот като на Христов апостол, в който няма повод за недоимък, след като всичко останало е възвишено и благородно.
Пред неговия дом (двуетажната стара къща на ул. „Златовръх") винаги имаше хора. Бяха там дори среднощ, застинали в нямо очакване да се срещнат с човека, в когото вярваха като на чудотворец.
И той наистина бе такъв: за него нямаше никаква тайна в познанието за болестите и лечението им. Не е бивало, разправяха страдалците пред неговия дом в очакване да видят Лечителя, да се докоснат до него - и той да не помогне на какъвто и да било болен!
Славата му бе почти небесна: сякаш не лекуваше, а премахваше страданието по силата на върховна промисъл и дарба. Пред него всяка болест се смиряваше и всеки болен се проникваше от надежда.
Течеше деветдесет и шестата година от неговия живот, а този мъдрец работеше все така всеотдайно и съсредоточено, както бе правил и преди десетилетия. Съумяваше да придаде на живота и труда си насъщната необходимост на волята, упорството и старанието, които винаги довеждат до резултат и удовлетворение.
„Аз ида отдалеч..." - бе казвал неведнъж за себе си. Имаше предвид не само географските измерения, а и нещо много по-важно.
Родът на баща му (Димови) и на майка му (Димкови) са от село Горно Броди, близо до Сяр. В този ъгъл, откъснат от живата плът на България, се таи някакво велико, засягащо цялото човечество прозрение.
Лечителя бе писал за себе си и своя баща: „Син съм на свещеник Иван Хаджи Димов, родом от село Горно Броди, Беломорска Тракия, известен в този край като борец за църковна свобода и възрожденец, приятел на Гоце Делчев. През 1863 г. бил осъден от турците и гърците и бил принуден да се крие - като „монах" - в Зографския манастир в Света гора. По настояване на игумена сменил фамилното си име с това на майка ми - „прекръстил се" на Димков." Смяташе, че с този „ход" баща му успял да заблуди преследвачите си и въпросната буква му осигурила спасението. Няколко години българският свещеник Иван Димов (Димков) прекарал в манастира и предпочел този избор пред зловещите зандани на Едикуле в Цариград и бесилката.
Бе велик не само по баща, но и по майка. Тя е била - както разправяше неведнъж - будна, открита жена, прекрасно олицетворение на българския характер: трудолюбива, жизнерада, любвеобилна, умна, съобразителна, любознателна.
Но най-забележителното е може би това, че нейният брат, вуйчото на Лечителя, Никола Димков (1859-1937) бил сред най-великите българи, известен и неизвестен, достоен за пантеона на българщината.
Н. Димков от малък напуснал Горно Броди и тръгнал по широкия свят. Попаднал във Франция, където завършил инженерство. Дълги години се подвизавал като откривател: има записани световни патенти за технически изобретения - стикове за вагони, механизми за товарене-разтоварване на насипни товари и пр. Необикновено предприемчив, той се озовава в Цариград и основава там фабрика за подкови - индустрия, чието значение съвременният човек не може да си представи, но която навремето си многократно е била споменавана и възхвалявана в европейския печат.
С едни подкови само изобретателят едва ли би могъл да измине този шеметен път, който го въздига високо в българското национално самосъзнание: намесва се в политическия живот, вдъхновен от идеята да се сбратимят народите, да се изгради едно достойно за себе си човечество. Тези идеи в бурните и „алчни" години в началото на XX в. съвсем не са допадали на множество хора. Но българинът Н. Димков повежда истинска борба за тях, печели привърженици, получава помощ едва ли не от цяла Европа. Връх на делото му е знаменитата брошура „Звезда на съгласието", написана на френски, издадена от инженера и разпространена сред правителствени среди в цял свят. Какво е забележителното на тази брошура? Това, че тя разисква и утвърждава проблемите на дружбата и разбирателството между народите и призовава всички - политици, военни, дипломати, обикновени хора -на борба за създаване на единен световен политически институт за дружба и сътрудничество, който да обсъжда и решава всечовешките дела. Н. Димков създава идеалния прототип на онова, което по-късно се осъществява с Организацията на обединените нации (ООН). Това се постига от хора, които в увлечението си несправедливо „забравят" първовдъхновителя на тази идея. Но така или иначе той е българинът, автор на хартата за човечност и прогрес, от самия него поетически обозначена като „Звезда на съгласието".
Превежда брошурата си и на гръцки, разпространява я навред, въодушевен от приема, който тя среща.
В третото десетилетие на XX в. Н. Димков живее в Цариград като виден промишленик и дипломат с огромни връзки в цяла Турция и на Балканите.
На него България дължи още едно неоценимо дело. Той използва дипломатическите си дарби и измолва от турските върховни власти да предадат на България документите за нея от общия цариградски
архивен фонд. Постига успех, чието значение никога няма да бъде измерено по достойнство - толкова е необхватно то. Към България поемат няколко вагона с документи, отразяващи няколко века събития.
Ешалонът - според Лечителя - пристигнал на гара Подгорица и тук бил натикан в глуха линия задълго - докато най-сетне (и то трябвало да се очаква) една нощ избухнал пожар и в него изгоряла „историята" на България. (Защото, често повтаряше Димков, няма история без документи, нито народ без история.) А с българите се случило точно това на въпросната гара, където месеци наред безстопанствено „лежала историята на отечеството ни".
Какво всъщност е станало в онези смутни времена, човек може да се догажда, само като научи, че сред спасените все пак документи е и протоколът от съда на В. Левски...
Бащата на Лечителя бил забележителен човек: знаел гръцки, арабски, арменски. Общителен, пламенен, темпераментен. Известно време живял под заплахата на страшните турски зандани. Мъчително преживял раздялата със семейството си, когато „потънал в светогорската нелегалност", но издържал и това. Веднага след подписване на Санстефанския договор в 1878 г. натоварил оскъдната си свещеническа покъщнина на магаре и поел към София.
С необикновената си интелигентност поразил софийските духовници и те му отредили място на свещеник в храма „Свети Крал" („Света Неделя").
До стотната година на живота си свещеник Иван Димков (Димов) всеки ден посещавал храма - „слизал" от своята самотност на още несъществуващата улица „Златовръх", придружен от сина си Петър, за да присъства на вечерня.
Познавал се с всички по-първи хора на България; вредом бил приеман с почит и драгост, слушали го захласнато и ценяли мнението му на много патил и мъдър човек.
Починал ето така: върнал се с Петър от вечерня и се усамотил в стаичката си - тази, която гледа от горния етаж към улицата. Предугадил часа на раздялата с този свят и - според неписаната традиция -останал насаме със себе си, вслушам в онези съкровени движения на душата, които бележат края на едно битие и изпълват човека (посветения!) с тайната на предстоящото. Това е върховна минута на равносметка, когато на мъдър човек като него неудържимо се приисква да остане сам. Снаха му (съпругата на Лечителя) почукала на вратата - трапезата за вечеря била сложена.
Свещеникът бил вече на път към отвъдното и с непознат глас казал - да вечерят, да си гледат работата, а той ще остане тук още малко... Напускал света на живите с упованието, че му предстои нещо важно и възвишено.
Когато снаха му се решила да го покани отново на вечеря, той вече не отвърнал с никакъв звук. Лежал по гръб, с ръце една до друга и с просветлено, необикновено подмладено лице - в стотната година на своя живот.
Майката на Лечителя починала по-рано - по време на Първата световна война. Умряла от любов: така силно обичала двамата си сина Петър и Димитър, че щом убили по-големия във войната, тя залиняла и скоро си отишла от света.
Когато Димков напомняше, че идва отдалеч, между многото основания да говори така бе и благословията, която по рождение бе получил от баща и майка- и двамата необикновени личности, от онези, за които се казва, че изпреварват времето си.
Майка му била забележителна родолюбка. Родила Петър на 20 март 1886 година. По онова време семейството на Лечителя живеело приблизително там, където сега е пл. „Възраждане". Това било софийска окрайнина. Зиме вълците от Витоша се спускали до последните къщи на столицата. Лечителя ги виждал неведнъж в онези години.
Както много мъдри българки, уважаващи традицията, и майката на Димков имала слабост към билките: не пропускала да набере достатъчно за зимата, да ги скъта на проветриво и сухо място и да помага на всекиго, който се нуждае.
Впечатлителният й син не пропускал да присъства, когато при нея идвал някой страдалец - за съвет и „билка". Не може да не са му правили впечатление онези жестове, които са, така да се каже, „съдбовно" свързани с билките. Майката давала билки по предназначение, естествено съобразно премъдрата и толкова оптимистична поговорка: „За всяка болка - и билка".
Но невинаги постъпвала така - не всякога нареждала на посетителя какво да си приготвя за болката, как да го прави, как да се лекува. Понякога просто се присягала към китката набрани от нея билки (и брани най-вече на Еньовден, 24 юни - отредения от Бога ден за великата беритба) - и давала на страдащия: да си направи отвара и да я пие преди ядене. Не пропускала да прибави:
- И да вярваш в тази билка, защото тя не е каква да е - Божа тревица е!
Какво би могло да означава всичко това, наподобяващо не толкова лечение, колкото заклинание? Още невръстно момче Димков си поставял въпроси, които после решавал цял живот - и то тъй успешно.
Онова, което го изумило при запознаване с билката (и което споделял с майка си), след това разгласявал навред: една-единствена билка съдържа в себе си целебните вещества и на безброй други, така че носи полза при всякакви заболявания. Установил тази „поливалентност" на лечебносгта, която се доказва едва ли не с всяка билка. А какво би било, ако билките се съчетават една с друга?
Когато се научил да пише, майка му доставила специална тетрадчица и в нея синът под нейна диктовка записал рецептите, с които си служила, както и поуките от нейния лечебен опит.
Било е в самия край на XIX век.
Но ето че в живота на Лечителя настъпила промяна: започнал да се оплаква от всякакви болки, схващания, неразположения, главоболия и пр. Озадачаващо било, че рецептите на майката не помогнали и чайовете, които му приготвяла, не го освобождавали от напастта на болките. В края на краищата се получило така, сякаш бил обречен да отрече с болестта си и опасностите от нея надеждите и упованията на майката в нейната медицина.
Междувременно било решено в Русия да се изпратят за придобиване на военна опитност и се обучат за бъдещи офицери децата на видни политически и възрожденски деятели. Сред тях попаднали Петър и Димитър Димкови. Постъпили във военното училище в Петербург.
Петър пристигнал в Русия заедно с нелечимите си болести, които го довеждали до отчаяние - в училището, в обкръжение от млади и здрави момчета. Имало е и една минута, за нея си спомняше много рядко и със завоалирани символични оценки, минутата, когато болките «по цялото тяло" го изправили пред дилемата на самоубийството!
Спасила го случайност, на която отдаваше фаталистично значение: в Петербург по онова време излязла медицинска книга от Френския автор Платен, озаглавена „Нов начин за лекуване". Купил тази книга и тя станала съдбоносна за него. Научил наизуст и прилагал към своите болки „нетрадиционните" съвети, които му давала.
И оздравял!
Това било всъщност единственото заболяване на Лечителя за целия му дълъг живот.
Често разказваше този епизод от живота си. Признаваше яркото му начало за себе си. Разказваше го по-късно, когато бе успял напълно да вникне в него. А на младини просто четял много, разсъждавал върху поведението на хората, тяхната необикновена съдба. Привличало го най-вече онова, което възвеличава човещината. Най-честият повод то да се установи е подвигът, себежертвата. И още една добродетел, която Лечителя цял живот бе поставял над всичко: взаимопомощта. Тя тържествува по особен начин при заболяванията, домогва се до върховно-символни тайнства - например помощта, която даден лекар оказва на определен болен. И все пак - колко малко се знае за нея...
А събитието, което по особен начин „коригира" схващанията (предположенията) на Лечителя, било ужасната холерна епидемия в Петербург през 1902 година. В една нощ заболели неколкостотин юнкери във военното училище. Всички били предупредени за опасността, наподобяваща „бич Божий", върховно нещастие, наказание.
Болест и отмъщение! Младият невръстен юнкер бил склонен именно така да оценява гибелното бедствие. Ако някой можел да бъде спасен от болестта - той би бил смятан не просто за късметлия. Изведнъж на Лечителя му хрумнало, че може да бъде такъв, дори че трябва и ще бъде такъв. Надеждата го обзела като предчувствие, завладяла цялата му душа, събрала силите му като в юмрук. Казал си: „Очаква ни голяма беда! Ще има мъртви. Но аз няма да се разболея!" С цялата си воля се противопоставил на бедствието. И го надмогнал! („Аз си казах: „Петре, не бива да заболяваш. Не само ти имаш нужда от себе си...") Тоест младият човек поставил в съотношение към бедствието близките си, своите майка, баща, роднините... А може би и България, на която бе започнал да служи, макар и като руски юнкер!
И станало нещо кошмарно: за една нощ холерата покосила 400 млади юнкери в училището. Приличало на екзекуция, по-масова от смъртта при артилерийски обстрел. На сутринта изнасяли на носилки умрелите...
По-късно щеше да припомня по различен начин събитието, вплетено в неговата философска здравна доктрина, която е сама по себе си едно от най-забележителните постижения на българското прозрение и гениалност.
Човек живее, колкото трябва, и умира, когато се съгласи
Обичаше да повтаря тази си мисъл, с която всеки от нас сякаш дразни съдбата. И добавяше: „И заболява човек не когато коварната болест го нападне, а когато той й позволи това."
Към 1900 г. имал две извънредно важни опорни точки в науката за болестите: човек е невъобразимо по-силен от всяка болест (което само по себе си е извънредно оптимистично!) и лекарствата на човека, с които той се противопоставя на болестите (а именно билките), са също така неимоверно по-силни, отколкото се предполага.
В тези две „упования" е затворена почти цяла философска доктрина или дори съдба. Според нея болестите (чиято „участ може да бъде заболяване и умъртвяване на човека, но и дори обратното -победа на човека над тях") изпъкват не толкова с унищожителността си, а с особената „справедливост" (или несправедливост), която изразяват. И когато това е налице, когато се случва, показва и ред други извънредно важни достойнства на човека, обществото, човечеството.
Цели три десетилетия е посветил на армията. В нея водел двойствен живот, половината от който бил заключен за „външни погледи". Като редови офицер бил строг, но справедлив - с онази строгост, която се влияе от честта и се отнася повинно към нея.
Тези три десетилетия били много трудни. Сред тях изпъкват няколко събития с изключителна важност. Едното се отнася до обявяването на Балканската война. Често се връщаше към спомена за този есенен ден. Винаги отсъждаше: „Беше най-щастливият в живота ми."
Исторически преценено това е бил навярно най-щастливият ден на България: тя се вдига на оръжие, за да събере около себе си своите чада и постигне призванието си. Небивал, незабравим възторг обзема България! Всеки, където и да се намира, с каквото и да се занимава -изоставя личните си дела и тръгва с армията. Неописуемо, върховно пиянство на цял един народ, въодушевен от святата правДа: да бъде под едно небе, на една земя с всичките си поданици.
През 1913 г. поручик Димков изживява тежката беда на поражението и смъртната опасност от гибел. Не от куршуми - от болести. От епидемии. От холера. Случва се така, че от холера загиват несравнимо повече войници, отколкото от куршуми. Положението на фронта става неудържимо. Холерата пламва навред! Тя посича хората там, където ги настигне - в окопите, по полето, на открито, под покрив.
Към армията се отправя заповед: всички да отстъпят, да изоставят болните (смятат ги за неспасяеми!) и се спасяват кой както може.
Ротата на Димков била фактически обречена да загине: съгласно генералната заповед трябвало да остане там, където е, с подозрението, че сред войниците има заразени и че било опасен риск да се приближават към останалите. В трагедията под Одрин той решил да изпълни заповедта на своето сърце и... ничия друга. Вместо да отстъпи, като обрече на гибел войниците, останал на мястото си. Имало вече болни сред тях. Навярно те били „осъдени" и заповедта да бъдат изоставени била жестока, но справедлива. Може би е било правилно, но Лечителя, потомък на възрожденци - решил въпреки всичко да не отстъпва нито крачка.
Успокоил войниците, че няма да ги изостави и никъде няма да тръгне без тях. С фелдфебела на ротата намерили лимонтузу, чай, захар, чесън - тоест онова, за което вече знаел, че помага (или „може" да помогне) при страшната болест. Потърсил го и го „доставил" най-вече за да убеди другите и себе си, че предприема нещо нужно и спасително. Но разчитал на друго: да не признае болестта, да не й отстъпи нито един войник!
Така се стига до необикновен епизод (в българската, а и в световната история), който стои непосредствено до „яфенския рейс" на Наполеон, рискувал да се ръкува с войници, болни от чума, уверен, че не ще се зарази. Поручикът знаел, че е сред войници, поразени от холера, но не приемал, не вярвал, че може да заболее сам или че заболелите ще умрат. Застанал на десния фланг на ротата. Фелдфебелът - на левия. Притичвали се тутакси на помощ на всеки войник, който изразявал страх или някаква болка. И чудото станало: нито един войник от ротата не се разболял. Холерата - след като бездруго опитала да порази ротата, все пак отстъпила и като победа на правдата - войничетата се спасили до едно.
Лечителя много пъти се бе връщал към този страшен епизод от живота си и винаги се изумяваше от силата и непобедимостта на волята, която може да надмогне и невъзможното. Неизменно стигаше до прозрението колко важна е мисълта на човек за напътстване на собствения му живот и онова, което върши. Защото без съмнение бяха победили смъртната опасност от болестта с мисълта си, че ще я надмогнат. Тази упорита и волева мисъл сякаш беше направила невъзможно заболяването. Именно тя!
Лечителя съзнаваше и своята заслуга, но не позволяваше на спомените да го ласкаят. Съзнаваше силата и значението на своя пример. Водеше се от веселата, но правдива войнишка задявка:
- Сложи на една рота командир заек - и вече имаш рота зайци. Постави й командир лъв - и получаваш рота лъвове.
Поручик, капитан, майор, подполковник Димков винаги бе командвал лъвове!
През есента на 1917 г. бил тежко ранен в корема. (Раняван е общо четири пъти - нито веднъж в гърба!) В това фатално за него сражение куршумът го улучил на лошо място и той почти мигновено припаднал. Войниците на минутата забелязали какво е станало. По веригата на отстъпващите се разнесло: „Убиха капитана! Убиха капитана!" Не го изоставили - жив или нежив - бил любимият им командир.
В лазарета, претъпкан от тежко ранени, в полусвяст очаквал реда си. Започнало да го обзема съмнение, че няма да дочака спасение, че животът е свършен. И се сетил, неподвижен на носилката (а тя била направо върху пръстта) за това с колко неща се бил заловил, колко работа го очаквала в живота... Работата оставала. Животът, изглежда, свършвал.
За малко лежал в полевия лазарет. Натоварили го на влак за вътрешността на страната, където го очаквало дълго лечение. Носилката му вмъкнали в коридора на претъпкания влак: всички места били заети. По пода лежали - в носилки или без носилки - брадясали, бледи, отчаяни мъже. Този влак бил най-тъжният и най-бавният, с който Димков пътувал дни наред към България.
Впрочем капитанът бил тъжен, но не отчаян. Отчаяние в своя живот не е изпитал ни веднъж. И сега също - опънат на носилката с незаздравяваща рана и опасност от фатално възпаление, премислял живота си - и със самата мисъл продължавал да живее, сйкаш за да остане покрай него и тя. Ден по ден и час по час в тази безизходна тревожна тъмнина, в тоя влак, пълен със стонове, охкания и викове от болка, обреченият на смърт човек събирал силите си - капка по капка, и надеждата си - спомен по спомен, за да устои на злото срещу себе си. Бездруго имал сили за това и отстоял.
Лекувал се дълго. Всичките му рани оздравели. Белезите им били скрити от дрехите.
През 1919 г. напуснал армията с чин майор и заминал за Виена с жена си. Предприема това в желанието да устрои някак семейството си в печалната, безнадеждна покруса на загубената война. Излекувал се от всички рани, но по тялото му останали белезите на вече преживяното, което го карало от ден на ден по-дълбоко да се замисля над собствената си съдба и призвание. Трудно му било да я съизмери с промените в живота, с общото униние и бедност, с ужаса на погрома. Така може да се обясни донякъде защо във Виена се заел да учи счетоводство (професия, от която смятал да се издържа), а не медицина. Жена му пък се заловила да изучава модата и се посветила на шапкарството.
Не било нужно кой знае колко време, за да установи, че от него няма да излезе никакъв счетоводител. Напротив. Връх в съзнанието, в омърлушената му душа взело усърдието, свързано с болестите и опазването на здравето.
Странно е, но от Първата световна война майор Димков излязъл озарен повече от всякога от желание да лекува! Заради това е още по-странно онова кратковременно „счетоводно начало", което така или иначе присъства в неговата биография.
Във Виена се озовал в същинско море от медицинска литература, както и от небивало научно оживление, създало името и славата на виенската медицинска школа (особено в психиатрията). Увлякъл се да изучава тези „моди", които в град като Виена следвали една подир друга, сякаш всяка произлизала от предидущата и бързала да се отрече от нея. Това се оказало важно за Лечителя. Скоро той си дал сметка какви предимства има, че е изучавал българската народна медицина - макар и между другото - и е почерпил от нея мъдростта на прозрение, което от ден на ден ставало все по-ярко.
Прехвърлил томове литература във Виена - вечер, след счетоводните занимания и с едно въодушевление, което нищо не можело да помрачи.
По-късно, когато ще си спомня тези две трудни следвоенни години, ще отбелязва с доволство, че прочел неимоверно множество немски медицински книги, че ги изучавал, водил си бележки по тях. И всички те му послужили като сетен аргумент в полза на „нетрадиционната" медицина, на „алтернативното лечение" на човека.
В края на краищата нещата заели местата си: Лечителя не станал счетоводител. На жена му пък не стигнали средствата, за да се отдаде на шапкарството, интерес към което имали само определени кръгове на обществото.
А ето и едно щастливо за него събитие: на България било разрешено да оживи армията си и, както е редно, обърнали се към най-ярко проявените офицери - сега запасняци - да се върнат отново в строя. И майор Димков се върнал във войската - за повече от 10 години.
Този епизод от живота му започва във Варна. Лечителя и семейството му пристигнали тук. Майорът бил назначен за началник на варненския гарнизон.
С какво се заловил в онези трудни времена? С какво го помнят във Варна и до днес, а историята на България ще го помни навеки? С Аспаруховия вал! На мястото, където се издигало съоръжението на Аспарух, от което до наши дни са останали само развалини, изравнени със земята, Лечителя се въодушевявал от миналото - с неговата слава и величие.
Започнал да посещава мястото и си представя какво е било то и как е изглеждало. Тревожели го въпросите: как и със силата на какви жертви Аспарух се е добрал дотук? Откъде е тръгнал? Не е ли било логично да продължи в тази именно посока, а не да „завива" на юг? Колко време е прекарал в подготовка за преминаване на Дунав - до „скока" при Варна. ]? кого е било нужно да се сражава, за да наложи волята си?
Защо така, а не инак са се сложили нещата около българската история? Какво изразяват те? Божие проклятие или, обратно, горчива милосърдност, съпроводена с предсказания за тегла и беди - безкрай. Що за знамение се таи отвъд късото, но фатално решение на Аспарух: «На юг! Там."
Пророчески думи! Жест на пророк: ръка, насочената юг, с гръб към безкрайните степи и пространства, през които години наред, крачка по крачка, в оспорване и упорство едно племе търсило и най-сетне намерило себе си.
Организирал с небивало въодушевление работата по възстановяване на вала. Тъй като успял да го види във въображението си, не му било трудно да привлече сподвижници, да организира безработни и безимотни - да се трудят за нещо, което на пръв поглед никому не било необходимо. Единствено той навярно си казвал: „Сега за нас, българите, тук няма по-важна работа от усилието да докажем и покажем какви сме били, кого сме наследили, откъде идваме и какво можем."
И така за онази далечна и смутна за народа ни година стотици варненци се хванали да „оживяват" Аспаруховия вал. Припечелвали по някой лев, но важно било самочувствието им, сякаш изведнъж досетило се за себе си в унинието на следвоенното време.
В това свое дело Димков бил подпомогнат от прославения приятел на българите - Карел Шкорпил, който между другото се занимавал с разгадаване на човешките личности по „дреболии", съхранили се някак след тях. Естествено било да се интересува от личността на оня, който „рискувал" да доведе народа си от далечното Поволжие до морето тук и да избере точно това място за свое и на събратята си отечество. Според Шкорпил Аспарух - човекът на премъдър исторически подвиг - бил личност волева, даровита, силна, целеустремена, интелектуално високо извисена. Тази реставрация на духовния облик ученият направил с помощта на запазени по негово време „отломки" - главно кости, черепи. Дошъл до извода, че племето на българите било изключително умно, достойно за историческата мисия, която му се паднала да осъществи.
През 1924 г. Димков служил в Бургас, началник на тамошната войскова част.
Печални години били тези: ден и нощ към града прииждали и прииждали изселници от Беломорска Тракия, с по една бохча вещи, гладни, полуголи, отчаяни, изтерзани. Градът се препълнил с нещастници. Те гладували. Местните жители късали от залъка си, за да ги нахранят, но гладът бил повсеместен.
За тези хора било истинско щастие, че тамошната военна част се командвала от майор Димков. Тутакси се заловил за работа, отделил превозни средства: каруци, коне, съоръжения и всичко, което било в негова власт, за да помага при различните работи, свързани с устройването на бежанците.
Но най-важното, с което се захванал, било събирането на помощи от къща на къща. Оглавил работата така, че от всеки дом, от всяка къща, дюкян, учреждение, всичко, което би могло да се насочи в помощ на преселниците, било заделено и предоставено на нуждаещи се.
Застанал начело на благотворителния комитет, който тръгнал от човек на човек измежду по-заможните хора в града, за да изиска помощ, да получи подкрепа.
Десетилетия по-късно, като разказваше този епизод от живота си, той се просълзяваше от жал за нещастните си сънародници, продължаваше да страда от тази въпиеща неправда, която ги бе сполетяла като българи, бе ги обрекла на полугладно съществуване и несвършваща се до ден-днешен беда. Разправяше и един епизод, който приличаше на легенда: лично посетил най-богатия бургаски търговец. Последният без охота извадил някаква банкнота и сърдит я подал на офицера. Димков поел банкнотата и прошепнал:
- Само тази ли?!
- И това е много за тези никаквици! - избухнал скъперникът. -Махайте ги оттук, напълниха града с болести и боклуци, навред воня и смет!
- Как смееш! - вън от себе си, за пръв и навярно за последен в живота си, извикал Димков и изтеглил сабята от ножницата.
„Щях да го убия като нищо - не пропускаше да прибави към разказа си Димков. - Кое как, сдържах се, ръката ми трепереше, като стисках сабята над главата на оня мерзавец..."
През 1934 г. подполковник Димков служил в Карлово. Съдбата и тук му изпратила изпитание. То е свързано с Левски. В тогавашната община взели решение да съборят родната къща на Апостола. Както се оказало впоследствие, черното решение произхождало от черни Души, далечни роднини на Левски.
Димков научил в последната минута, че в общината решили да съборят родната къща на Дякона (оправданието за това бил уж новият регулационен план). В деня, когато работници щели да започнат събарянето, изпратени от него войници обкръжили къщата и преградили всякакъв достъп до нея. Събарянето било осуетено. Но то струвало много ядове на Димков: била организирана хайка против него; написали изложения до командващия войските в Пловдивски окръг за „своеволията на подполковника". Стигнало се дори дотам, една сутрин с военен джип в Карлово да пристигне самият генерал, Димков го посрещнал сдържано и почтително. Генералът настоял да изслуша подполковника. Последният му разказал всичко. Накрая заявил:
- Може да отмените заповедта ми, може да разгоните постовете, които съм разположил, но тогава ще трябва да прегазите мен, за да стигнете до такова престъпление! Защото само най-голям враг на България може да се реши да събаря подобна светиня!
Подполковникът бил наказан - „формално" макар - за действията си, но генералът разбрал за какво става дума и помогнал да се спаси къщата на Левски.
Уместно е да се припомни епизодът, който Петър Димков не пропускаше да разкаже, колчем станеше дума за родната къща на Левски. Явили се при него (първия военен командир на Карлово) група местни турци - из сиромасите най-вече. Те също научили, че общината възнамерява да събори родната къща на Апостола, а подполковникът се възпротивил...
- Да те благослови бог и да те пази - заговорили развълнуваните турци, - че така браниш къщата на Ицко!
С това име назовавали Апостола (споменавали го помежду си), макар че всъщност никой от тях не го познавал лично. Но знаели за какво се бие, искали и те тази правда, за която той загинал. Предали парите, които били събрали помежду си - за да се възстанови къщата на Апостола, да се поправи и подкърпи. Те набавили бояджийската посуда, която била изчезнала от къщата, а дотогава била неразделна част от нея. С една дума турската сиромашия почувствала за какво става дума и безстрашно се намесила, за да се отстои правдата.
Този епизод от пребиваването си в Карлово Лечителя разказваше винаги с треперещ глас. Сълзите напираха в очите му. Изпълваше го гордост и умиление.
Бездруго примерът на Левски бе направил от него вдъхновен почитател на републиката, за която бе мечтал Апостола. Той бе убеден републиканец.
Димков беше един от най-ярките патриоти, които е имала България. Неговият живот се бе „слял" без остатък с живота на Отечеството, бе осмислен от дълбока убеденост, че България е единствената в света, достойна за любовта, която изпитваше към нея. Любовта му към България сякаш излизаше извън всякакви измерения, тя озаряваше всичко, вдъхваше възвишен смисъл на живота му.
Преди всичко друго - като природа - за Лечителя България бе най-красивото, което има на този свят. Къде другаде на планетата върху педя земя се е събрала толкова хубост и благодат, красота и вдъхновение, радост и свежест? Получаваше се така в неговото преклонение пред България: можеш и трябва да обичаш тази земя, защото няма друга като нея! Тя заслужава любовта, преклонението и възхищението на повече от всеки друг кът на света.
Но това едновременно е и знакът на някакво височайше благоволение към българите, на които е отредено да пуснат корен в тази част на света, да се раждат и умират тук, да се борят и побеждават в пределите на едно Отечество, което никой с нищо никога не би могъл да им замени.
Лечителя бе обиколил крачка по крачка, педя по педя нашата земя. Познаваше я още от дете и след това - цял век - дълъг живот, възвишено осмислен от прекрасната природа, сред която се е появил, развил, възмогнал. Знаеше всяка българска рекичка, долчинка, село, град, местност. Беше ги обикалял - понякога „просто така" от любов, от дълбока вътрешна потребност, а най-често по повелята на военната служба, на войнишкия дълг или по-късно във връзка с титаничното усилие да се опознае българската народна медицина - навред, където се проявява тя, чрез хората, които вярват в нея и я признават.
Едновременно възвишено-патриотични и логично-прагматични са били поводите, тласкащи го към дълги, непрекъснати пътувания. Това са били, може да се каже, експедиции на неговия търсещ дух из пределите на нещо, което няма граници: любовта към отечеството. При него тя винаги е била съчетана с любопитството да научи всичко, което още не е успял да узнае, за да се превърне в призвание любовта му към тази единствена страна в света: неговата Родина.
Прераждането
Лечителят вярваше в преражданията и имаше множество причини за това. Прераждането е израз и последствие от необходимостта човешкото същество да се усъвършенства. Дотолкова насъщно за него, че просто е неделима част от живота му (в пределите на едно поколение) и по-нататък в бъдещите прераждания, нужни преди всичко като условие (време, опит, прозрения) да се участва в безкрайния процес.
При всеки човек има някаква „своя особеност" и тя се оказва не нещо друго, а основна, водеща или направляваща „черта" на неговото битие, на личното му развитие в гъмжилото от подобните развития, във всяко от които е ангажирана конкретната („текущата") негова съдба -в пределите от едно раждане до „полагащата й се смърт". Попитах веднъж Лечителя каква е при него тази водеща, първоопределяща същност. Отговори тутакси, като човек, дълго и проникновено обмислял една тайна:
- Медицината! Лекуването на болестите!
Съзнаваше това като върховно призвание, на което е посветен „абсолютно цял" - не само в този свой живот, с тази своя настояща дейност, а изобщо. Тоест откакто съзнанието му „съществува" в неговата конкретна биологична и духовна същност, то е свързано с комплексността от подробности, качества, стойност и пр., олицетворяващи се в момента от онова, което е, и което е продължение (естествено и категорично), на което е бил „преди" в предишните си съществувания. Веднъж сам обясни какво значи това, в какво се изразява:
- Човек живее на земята един миг. То е всъщност цял век. Името му означава именно това: един век. Толкова „време" (живот) е отпуснато на човека. Никак не е малко. Напротив, съобразно възможностите на всяко конкретно битие (живот) на човека са предоставени възможности да направи истински чудеса - в усъвършенстването на тази една-единствена добродетел, която го отличава в това му битие (или във всички прераждания досега). Ако се вгледаме в днешното поколение - по степен на историческа зрялост, на усъвършенстване като последствие от досегашното участие в преражданията (във вечно възмогващ се към красота и съвършенство живот), - сега ние се намираме в 30-35-ото си прераждане. Много сме далеч от съвършенството, което се постига за 500 и повече прераждания...
Казано иначе, Лечителя имаше ясно съзнание за себе си не само като конкретност - във времето и пространството, във вечно продължаващия живот, но и като обособена същност, натоварена с труден, ала щастлив и благороден дълг. Бе радостен да го съзнава. Позволяваше си (рядко впрочем) да напомни, че преди много и много години, по времето на богомилите, бил уважаван знахар със странна съдба: прокудили го от отечеството му, та тръгнал да се труди за людете с две торбички през рамо: в едната билки, в другата - хлебец. И където минавал, раздавал утеха, лекувал, помагал, благославял. И продължавал в дълго скитничество - през времето и пространството. А в предишното си прераждане (т. е. в отрязъка живот и време през втората половина на миналия век) бил италиански лекар, участвал в борбата с епидемиите от чума, спасявал хората, проникнат от безстрашието, което идва от правотата и честността ни. Не пропускаше да прибави, че бил погребан в едно римско гробище...
Откъде знаеше всичко това? Колкото пъти съм го питал - толкова пъти ми е отговарял със загадъчна старческа усмивка:
- Дадено ми бе да узная.
Интонацията, с която обсъждаше проблемите на смъртта и живота, подсказваше самоувереност, загатваше за едва ли не безразсъдна храброст. Случвало се е да го питам не се ли бои, че е живял толкова много на тази земя, и че...
- Никак! - винаги ме бе прекъсвал той. - Никак! Сега да кажат тръгвай - и ще тръгна.
Кой можеше да му каже: „Тръгвай!" Върховният разум, Висшият разум, Провидението, Бог - единна и величествена съвкупност от най-възвишени стойности, до които се бе домогнал по силата на собственото си самовъзвисяващо се битие, равносилно на пророчество. Да, защото мисълта е пророческа. Т. е. основната дарба на човека - дарбата да мисли и осъзнава - е и вид пророчество и неговата глъбина Зависи както от проникновението на отделния индивид, така и от °нова, което се „предава" от опита на всички през „цялото време".
Беше странна тази храбра радост на Лечителя! Да тръгне - и то колебание, - означаваше да поеме „за отвъдното" без бавене с някакво едва ли не радостно очакване, с непоколебима увереност, че върви към по-добро.
А неговите любими хора тук? Дъщеря му - нежна и талантлива художничка? Синовете му Георги и Любчо? (Любчо - жив образ на баща си, изваян от доброта и благост, негово копие.) А жена му -бдяща, грижовна, вярна сянка, която го бе съпътствала цял живот? Как щеше да ги напусне, да изчезне, да ги изостави?
Всичко това с трогателните привързаност, които го олицетворяваха, не пречеше - напротив! - на чудото на прераждането, което така или иначе е чудо на отчуждението. На раздяла и сбогуване. Изглежда, онова, което Лечителя очакваше оттук нататък - макар да бъде свързано със смърт, с толкова традиционна и неотменима печал, все пак бе нещо друго. Той не само предполагаше, че е така, но беше непоколебимо уверен в него. Тайнството на смъртта не бе нищо друго, освен тайнство на новата милост, която се оказва на човека - след като е преживял сегашния си живот, да бъде „повишен" в следващия, разграничен от паузата на едно „временно умиране" и всичко, което го придружава.
Тласкан напред и напред в подемите си на настоящото битие, той проникваше все повече и „по-оптимистично" в следващото и го чакаше с вяра и упование. Без тази вяра и упование да го потискат с угризения, че изневерява на преживяното досега, на онези, с които е било преживяно (или по-точно: осъществено по законите на взаимопомощта). Като посочваше броя на преражданията (своите и на други личности), формираше представата си за времето и неговия ход, „проникваше" до онази тайнствена идея за начало и край (за „всичко и нищо"), която естествено възниква в подобни случаи. Защото ако е вярно например, че се намираш в тридесет и петото си прераждане, уместно и неизбежно е да попиташ: „А кога е било първото и как се е осъществило то? От какво е произлязло? Кой го е напътствал?"
Ето някои от най-важните напомняния на Лечителя, изразяващи неговата непоколебимост и увереност.
Прераждането е безначален и безкраен процес-- може би не сам по себе си, а като ярка съставка на битието въобще. Започва с възникването на мисълта, т. е. със способността да се осъзнава светът и да се прониква в неговите закономерности и се усъвършенства по-нататък именно във връзка с нея. Тя пък, от своя страна, повлияна от конкретните събития и обстоятелства, съпътства всяко лично битие.
Усъвършенстването е безкрайно, макар сега засега да има и претенции за „проектиране" във времето. Едно указание е например „доказаният" факт, че Буда се е прераждал 540 пъти. И е постигнал съвършенство, признато от всички.
Това е и примерът за всеки човек: много и много трябва да работи над себе си, да се усъвършенства във всеки живот, при всяко прераждане, за да постигне „предела". Всъщност има ли предел? Би трябвало да има. Но Лечителя напомняше:
- Предел няма.
Пределът означава край, спиране, предложение за завършеност и „стопиране" във времето и пространството. Израз на това за човека (и комай не само за него) е смъртта, умирането. Излизаше обаче, че смърт няма. Бе го казал дословно:
- Смърт няма. Човек е безсмъртен. Животът е велико благо, защото няма нищо извън него, което да го оспорва.
Преражданията - в неговите схващания - бяха етапите на възходящо усъвършенстване, различно за различните люде, в различните условия и предпоставки. Но каквото и да е то - разбираемо е, че човек трябва всячески да участва „с всички сили" в този процес. Много грубо престъпление и невежество е, ако човек сам реши да сложи край на този процес - тоест да се самоубие. Формално това е убиване, смърт (върховно провинение пред живота въобще), но то е дезертьорство, което се наказва. Как? С „отлъчване" на самоубилия се от всеобщия процес на живота и усъвършенстването за 600 години. Наказание страшно и жестоко, ако се разсъди по-дълбоко.
„Съображението" като че ли бе в състояние да внесе обреченост в съдбата на личността, на конкретното битие. Но Лечителя никога не бе го схващал така. Напротив: водещото, върховенството в процеса на усъвършенстване на всеки човек е самият човек, съзнанието му за призвание и дълг, за взаимопомощ и достоен живот. Казано инак: в процеса на усъвършенстването и прераждането човек издига себе си и прави това (или би следвало да го прави) с върховно съзнание за Дълг, призвание, съдба.
Той схващаше прераждането като нов живот, надарен с всички предимства на началото, на новата възможност, на новия опит и усърдие. Когато изповядваше, че е готов тутакси да тръгне към „отвъдното" („ако го повикат"), не пропускаше да отбележи предимствата нз уж трагичното събитие лично за себе си:
- Ще изоставя тази мърша - казваше, като пощипваше с два пръста предраменницата си или: - Ще захвърля този вехт костюм, ще запокитя дрипата, която нося сега (тоест пак костюма си, който обаче винаги беше в идеален ред, увенчан неизменно и с вратовръзка), и ще тръгна!
Ако се съди по интонациите, с които разгадаваше приключението на смъртта (предизвестие за прераждане), наистина никак не се вълнуваше и тревожеше. Напротив, очакваше го като награда, както човек получава отдих в края на напрегнат ден. Представата му за това бе категорична, изградена много внимателно от различни впечатления или знамения („които му е било дадено да научи").
Вярваше, че в минутата на смъртта - където и да застигне тя човека - около него веднага се събират най-близките нему покойници, за да „подложат" рамо, да подемат душата му и я отнесат там, където обитават и те. Би било чиста фантастика, ако не го споделяше с дълбока, нетърпяща възражения и изискваща уважителност вяра в онова, което идва.
Подразбираше се, че близките покойници, които светкавично се отзовават - из небитието, из безкрайността на пространството и времето, - заобикалят с грижа и внимание „новопочиналия", а съвсем не го потапят в някакво страдание или каквато и да било заплаха за разплащане - след „грешен живот". Напротив! Схващането е не само любопитно: то е знаменателно. Но и утешително като важна информация за „отвъдното", в което - така се смята досега - човек уж не присъства.
Но личността има доста ясна представа за това „отвъд" и в нетърпението си да го узнае с голяма и силна емоция го е квалифицирала (преди още много векове) за ужасно нещастие, страдание, ужас. Свързала го е с апокалиптични представи за жестока разправа -каквато няма и не може да има. Изобщо всеки от нас тепърва ще коригира представата си за отвъдното!
Димков бе изградил своята и тя бе достоверна. Самият той поясняваше:
- Изчезвам от този свят за десет, за петнадесет години и се появявам отново, за да продължа.
Тоест извършва се прераждането в новородено „подходящо" същество, за да се продължи досегашната „генерална линия" на развитие и усъвършенстване. Получава се нещо странно, за което той не бе пропуснал да мисли: оня, който умира и се преражда, неизбежно става „по-млад" от вече родените, които формално може да се „окажат" негови деца.
- С децата внимателно! - често предупреждаваше без повод, сякаш като внезапен израз на някакво хрумване. Добавяше: - Не бий детето си - биеш баща си!
Няма нелечими болести!
Как бе осъществил делото на своя живот? Как се бяха обособили тези три големи тома, включващи българското знание за болестите и лечебните средства, озаглавено „Българска народна медицина"? Казано инак: как „се събра" на едно място морето от сведения, пръснати във времето и пространството, и недостъпни за погледа на страдащите?
Благоговейно признаваше, че тази медицина за него започва с рецептите на майка му, които записал под нейна диктовка. Немного на брой рецепти за най-банални заболявания. Ето основополагащото събитие, с което започва „Българската народна медицина" на Димков. Решаващо се оказало синовното признание, любовта към майката, вплетена в едно толкова необикновено дело, каквото било това първо „рецептурниче", отразяващо знанията и умението на една мъдра жена. А всъщност то е само началото. За едно момче на 12-13 години, записало рецептите на майка си, те са само първата крачка в началото на един път, който не е било възможно да се предвиди. Изпълнен със съзнание за полезността и необходимостта от въпросното дело, Лечителя постепенно, но упорито се приспособил към тази вече единствена и въодушевяваща цел на живота си. Нямал избор: можел да „сглоби" „Българска народна медицина" по един-единствен начин -като събере цялото знание на българите за болестите и лечението им. Такива опити са правени и преди него, и много отдавна, но всички те (някои широко известни и „популярни") не са нищо друго, освен непретенциозно събиране на едно място чутото и наученото - за болестите и лечението им. В историята на българската народна медицина съществуват множество подобни „записвания". Достатъчно е да се постави кое да е от тях край 3-те огромни тома на „Българската народна медицина", за да се „види" разликата, да се осъзнае необик-новеностга на делото, осъществено от Димков.
Случило се така, че търсаческата, „изследователската" работа, придружаваща (а и обуславяща) събирането на народната премъдрост за болестите и лечението им, разбудила вродения гений, който носел в себе си. И въпросното събуждане се обособило като необикновено упорит стремеж, небивало рвение и постоянство, готовност и всеотдайност - събрано във винаги остър и бдящ интерес към всичко, което засяга болестите и лечението им.
Изпъква моментът на състраданието, който може и сам по себе си да мотивира подобно страдание: безброй хора боледуват, стотици са болестите, от които страдат - всекидневно и повсеместно възниква необходимостта да се справят с някакво заболяване. Естествено било да си помагат един на друг, да си съобщават вече наученото, да се съветват, като се осланят на преживяното и (това е особено важно) на чутото от някого. Изобщо векове наред до възникване на възможността за записване и съхранение медицината била като фолклора -предавала се е от уста на уста.
Лечителя се оказал исторически най-подготвеният да сложи в ред хаотичното дело: да извлече от познавачи, лечители, мъдреци, страдащи и пр. онова, което те знаят и могат да разкажат за страданието си, за предприетото лечение, за резултатите от него.
Как го е осъществил? Най-напред - със съзнание, че трябва да се залови за него. Случаят наподобява гениалната идея, озаряваща големия творчески ум. В един момент, в началото на века, не в България, а в Петербург Лечителя стигнал до тази идея. Може да се каже, че тя го връхлетяла внезапно, като мълния.
Става дума за времето, когато успял да се справи със собствените си „тайнствени болести". А то не ще да е било банално излекуване от беда. Това е сякаш промисъл, „поръчителство" (чрез щастливата избава от болестите), че съществуват възможности да постигне изумителни неща. Много вече са постигнати, но са „пръснати", предават се от уста на уста като народни песни. Сравнението е благодатно: както една народна песен, предавана от поколение на поколение с всеки нов вариант се приближава до „увенчаващата завършеност", до съвършенството си - така и с рецептите, съобщавани от човек на човек (от болен на болен), се осъществяват „конкретни" подобрения, с които те придобиват най-автентичен, т. е. най-действащ вид.
Но докато с народните песни се занимава цял народ и всеки на своето място, по свой повод „внася" нещо в известната песен и прибавя и лично участие, в делото по събиране и усъвършенстване на народните рецепти за болестите Лечителя бил сам.
Неговото дело е лично!
В Петербург той доста разширил рецептурничето, продиктувано му от майка му - просто от нанасяне на всяко съображение, съвет, указание и п р., на които бил свикнал да дава ухо и си води записки. Към вече известното добавял ново и ново. Особено любопитен бил към преболедувалите някоя болест и излекували се от нея. Записвал лековете, начина на приложението им. Следвало „двойно проучване": на едно победено заболяване чрез конкретното лечение, което завършвало с успех, и вникване в „симптоматиката" на болестта, при която се е получил съответният резултат.
Всъщност това е било и най-трудното за него. Не е разполагал с убедителна нозология, т. е. уточнения на симптоматиката на отделното заболяване. Не се осланял на достатъчно убедителни и надеждни схващания, уточнения (постигнати в хода на съответната лечебна практика или почерпени от конкретните случаи). Нямал подобна опора. Трябвало да си я създава сам. Така че всяка нова рецепта, която включвал в своите рецептурници, била едновременно и някакво уточнение (или въпрос, съмнение, „хипотеза"), отнасящо се до болестта, а не само до лечението й. Тук прозира цялото величие на подвига: Лечителя изучавал лечебния опит на народа и едновременно - за себе си и за всички - уточнявал познанията за болестта, предрешаващи в някаква логична степен приложението на конкретно лечение (което на свой ред в хода на практическото си осъществяване му давало съответното основание за корекция, изменение, усъвършенстване). Поставял всяка нова рецепта, медицински факт, наблюдение и хрумване в съответствие с онова, което е могло да се съпостави, за да „придвижи" макар и крачка напред голямото дело.
Вършел го със съзнанието за върховен патриотичен дълг. В продължение на години трупал рецепта след рецепта. При всеки разговор, все едно къде, при всяко упоменаване на болест и лечение, съвет или съждение тутакси записвал онова, което му се струвало важно. Понататьк усилието му изглежда раздвоено: от една страна, „количеството" конкретни рецепти, съвети, указания и пр. изисквали подбор - т. е. преоценка, която била възможна само при съответно преосмисляне на конкретната болест, на представата на народа за нея и лечението й. Казано инак, събирачът на рецепти Димков изграждал „в себе си" познавача на болестите. Вън от тази двойна зависимост би било невъзможно да сложи ред в собственото си дело, което към годините на Първата световна война вече взело „големи размери". Разполагал с няколко хиляди записки на рецепти, които постоянно разширявал, усъвършенствал или осъждал на забрава (когато намирал основанията за това). А основание за подобна селекция е могла да бъде само убедеността му, личната му преценка за болестта съобразно познанието за нея.
- Със своята народна медицина - неведнъж бе говорил той -българският народ се е лекувал в продължение на 1200 години. - Имаше предвид и епохата до Освобождението; снизходително „изваждаше" времето след Освобождението като „нов" период и уточняваше: - Тази медицина е доказала категорично своята полза. Без нея не би имало български народ. Той просто не би оцелял от болести и епидемии!
Успоредно (а по-точно е да се каже взаимнообусловено) усъвършенствал познанията си и в друга област: ирисовата диагностика. За нея научил каквото е било възможно да се научи още в Петербург. Силно го впечатлил разказът на унгарския медик Печкели, който през една лятна ваканция гостувал в имението на свои близки и като тършувал из плевника, изведнъж се видял пред бухал, който нощувал (денувал) на въпросното място. Поразителна среща, с огромно значение за медицината! Печкели инстинктивно протегнал ръка да хване птицата и я сграбчил за крака. Тя била едра и силна, тутакси разперила крила, за да се изтръгне от ръката му, и при това усилие кракът й се пречупил. Буквално от сантиметри, очи в очи с птицата, той видял как в огромната зеница на бухала мигновено - в мига на счупването - потъмнял един отрязък от ириса на окото.
Било като знамение! Мнозина го сочат за начало на ирисовата диагностика, но истината е друга - например на древните египтяни била известна „живата връзка" между болния и неговия поглед. Премъдри лечители се научили още в онази епоха да гадаят какво точно показва окото, когато „в него" се появи „това" или „онова". По времето, когато бил в Петербург, юноша с високо съзнание за „свое дело" в живота, ирисовата диагностика се ползвала с достатъчно авторитет - и най-вече защото до помощта на опитни ирисолози прибягвали членовете на императорската фамилия.
Набавил си всички възможни книги по този въпрос и скоро изучил всичко, което било възможно да се научи за ирисите и съответните болести. Осъзнал нещо извънредно важно: има толкова ириси, колкото хора и толкова промени в ирисите, колкото са болестите им. Това означава: всеки ирисолог преуспява в своя система за диагностика по ирисите. Така от началото на този век Лечителя започнал да формира своята ирисова диагностика, която бързо и успешно усъвършенствал.
Въпросното прецизиране е аналогично на работата му над рецептите. За да се ползва „достоверно" от него, трябвало да го пресътвори. Нямало „готови" ирисологии. Доказва го със своята „Карта на ирисите", а по-точно „Ключ на очната (ирисовата) диагноза". Това е „карта на двете полукълба" - т. е. на двата ириса, в които на определени точки, с абсолютно установено месторазположение се „разполагат" всички промени на съответно („реципрочно") място в тялото. Проектират се като точки цели органи -например сърцето. Неговата проекция е в левия ирис, на нивото на стрелката, показваща три часа, и почти на средата между вътрешното и външното ограничение на ириса. Това е едно малко „островче", върху което се очертават - „ден и нощ!" - сърцето с възможните (и често фатални!) промени. Те се определят най-напред от точната локализация (на местоположението). Уточняват се в определена последователност - от горе на долу: аорта и медиастинум, ляво предсърдие, лява сърдечна камера с клапата й, дясно предсърдие, дясна сърдечна камера с клапата й, сърдечна обвивка (перикардиум)... Всичко е „проектирано" фактически върху една точка на ириса! Но за опитното око то е достатъчно и Лечителя никога не бе грешил в своите прозрения. Важен диагностичен знак в ириса е цветът на „точката". Той по правило е червен, но съществуват безброй нюанси, изразяващи здраве или болест, зараза, травма и всичко, което може да се случи. Този цвят също има оттенъци, изразяващи особености на поражението.
Разбираемо е защо при ползването на въпросната диагностика се иска остро, бързо и впечатлително око. То е също „нещо, което се изучава и усъвършенства". Той се бе захванал с него още в армията, в самото начало. Научил се бе да „поглежда" в очите на другарите си -по различен повод и най-често „на шега". Но с тези надзъртания оформял своята представа за болестите и проекцията им в ириса. От време на време подхвърлял какво „вижда". Към неговите занимания се отнасяли с разбиране и търпение. А чрез тях той набир!|л самочувствие за отговорностите, които съдържа всяка диагноза. При истински болен. С истински „поразени" ириси.
Става дума за епизод в „сянката на биографията" на Лечителя, но той му отдаваше голямо, едва ли не страхопочтително значение. Свързваше го със случай от своя живот (службата си) в Бургас в трагичните следвоенни години. В близко семейство единственото им детенце заболяло от дифтерит. Лечението вървяло трудно, болестта напредвала. Лекарите, които се грижели за детето, започвали да свиват безпомощно рамене. Една вечер те за последен път посетили детето и съобщили на родителите, че по-нататъшните усилия са безполезни.
Лечителя и жена му също били там. Всички посърнали освен Димков, който забелязал в израза на болното дете нещо особено. Усетът му подсказвал, че ще има промяна и тя вече загатва за себе си в поведението на обреченото дете, което изглеждало смъртно уморено и изтощено. И все пак...
Същата вечер Лечителя се престрашил (почти 20 години откак се занимавал с ирисология). Казал:
- Я да видя и аз какво става!
В покрусеното мълчание на присъстващите извадил от джоба си лупата за марки (с която не се разделял) и батерийка. Лъчът озарил „подземието" на ириса. В него изведнъж открил промяната! Болестта отстъпвала - това установил на секундата и в радостно изумление огледал всички:
- То оздравява! - споделил той. - Спасено е!
„Ирисовите прозрения" заемали навярно второ място в главния интерес на Лечителя към болестите. От рецептите на майка си до томовете „Българска народна медицина" той положил невъобразим, титаничен, исполински труд да събере в едно всички „възможни" български знания за болестите. Проявил необикновено търпение, изумителна воля и старание. Защото всяка рецепта, която научавал, не само записвал тутакси, но и „проверявал". Съпругата му разказваше с колко нови и нови задачи я отрупвал всеки ден: като жена тя безспорно по-добре от него умеела да си служи „с варене и печене" - т. е. готвене, каквото в известен смисъл били тези безкрайни изпробвания на рецепти, с които той се занимавал от сутрин до вечер.
Особена грижа за него били „необяснимите" рецепти, почитани сред народа без доловимо основание за подобно отношение. Изпробвал" и тях. Може да се каже „дегустирал" ги, защото непрекъснато се въртял около жена си, докато тя по негово указание приготвяла една или друга отвара. Лечителя едва дочаквал последната да изстине и пристъпвал към „лична

[EXARP]

Съвет:
Служете си внимателно и с чувство за отговорност със словото. Не забравяйте нито за миг, че то въздейства, предизвиква реакция, променя нещата. Не пожелавайте и не произнасяйте думи, на които не сте склонни да приемате значението, което имат. Особено опасни са безотговорно-пожелателните вричания от рода на: „Да става каквото ще!", „Да върви по дяволите!" и други. Те дават тласък на нежелани процеси и реакции, предизвикват последствия, които никой не може да предвиди. Произнасяйте само това, което сте обмислили добре, и обмисляйте добре онова, което ще произнесете!
Напомняне:
Народът със своята наблюдателност и мъдрост отдавна е забелязал и оценил въздействието на думите. Създал е кодекс от благословии, които насърчават доброто, взаимопомощта, уважението, почитта, но и проклятия, с които си отмъщава за беда, обида, загуба, Проклятията са думи, наподобяващи „рикоширали куршуми".
Бъдете добронамерени! Раздавайте, за да имате!
Обяснение:
Нищо не разкрива така добре същността на човека, както неговата добронамереност. Това е дарбата му да се отнася уважително към живота и себеподобните, да участва в човешката общност и да живее пълноценно. Добронамереността е естественият кислород в атмосферата на човешкия живот. Индивидът е устроен така, че да общува уважително с хората. Това не е само условие да ги предразполага към себе си, но и начин да участва в живота. Недобронамереният автоматически „се изключва". В условия на добронамереност човек живее достойно, радва се на здраве, достига дълголетие. Добронамереността е живот.
Съвет:
Бъдете добронамерени! Гледайте с уважение и любов на всекиго дори когато не сте сигурни, че ще ви отвърне със същото. Добронамереността побратимява хората. Тя увеличава човешките сили, подтиква към добро дело, към съучастие. Добронамереният човек е всеотдаен - и тъкмо това е предимството му пред всички останали. Защото този, който раздава от себе си на другите, обладан от желание да умножава доброто, да насърчава живота, сам се ползва най-много от това насърчение - по-дълго е здрав.
Напомняне:
Добронамереността е задължително условие за развитие на човечеството, тъй като изразява съгласие с другите, привързаност към общовалидните стойности на живота. Тя е израз и на взаимопомощта, без която съществуването на човечеството е невъзможно.
Бъдете любознателни!
Обяснение:
Любознателността е качество, свързано с цялата личност на човека, с неговото поведение и живот. Изразява стремежа му да проумее света и намери достойното си място в него. Тя е особено важна с това, че изразява живия интерес на човека към света и себеподобните. Тя е един от най-ярките симптоми на живота и Дълголетието. Човек умира, когато престане да се интересува от живота, света и хората.
Съвет:
Бъдете любознателни! Интересувайте се живо от всичко, което около вас, но не за да правите клюка, а за да го проумявате и да помагате то да бъде достойно оценено или опровергано. Любознателните живеят дълго, плодотворно и щастливо. Не позволявайте на незаинтересоваността да ви надмогне, не пропускайте нищо край себе си, без да го разберете. Така ще привикнете да цените онези промени в живота, които го изразяват най-ярко.
Напомняне:
Любознателността глъхне заедно с живота. На старини най-ясният симптом за наближаващия край е загубата й, ленивото тържество на апатията, която изключва човека от света, а скоро и от живота.
Избягвайте всичко излишно, то е нездравословно!
Обяснение:
Човешкият организъм е устроен така, че да поеме и без усилия онова, което му е нужно. Това е „половината" от живота. Другата половина на този единен процес е работата на организма, съществуването му благодарение на поетите от него вещества. Тази работа е пример и образец на явлението, което олицетворява. Тя е безшумна, неусетна, както са неусетни ударите на сърцето, вдишванията и другите вътрешни движения, изграждащи живота. Достатъчно е нещо да стане в повече и промяната се осъзнава тутакси от целия организъм. Състоянието на спокойна, ведра нормалност съответства (или на нея съответства) на добро настроение, на осъзнаване на човека. Това е състояние и израз на здраве и самочувствие.
Съвет:
Избягвайте всичко излишно! Вие сте единица мярка за сравнение, идеална цялост в света. Всичко у вас трябва да бъде уравновесено с оглед на най-доброто (оптималното) изпълнение на задачите си. Човешкото същество е устроено да работи без свръхнатоварване и свръхзапасяване - това е златното правило на живота. Не го забравяйте нито за миг и не правете нищо, което не му съответства!
Напомняне:
Предпазващият се от наторваване, необремененият от непривични чувства човек живее „неусетно" и в това е заключена тайната на неговото щастие.
Не се гневете!
Обяснение:
От всички чувства най-гибелен за човека е гневът: той обезчовечава. Разгневеният светкавично се връща назад към животното. Гневът парализира мисълта с нахлуване на ненормални дози хормони в кръвта, с рязка промяна на нервните реакции. Диагнозата е: гневът убива.
Съвет:
Не се гневете! Избягвайте всякакви поводи, които могат да ви разгневят, каквито и да са причините за това. (Те не са „адекватни" -това лесно се установява след преминаването на гнева.) Пазете се от емоционалната авантюра на гнева, защото рискувате много - не само изгубеното време, но и нещо несравнимо повече: безкрайните фактически последствия от гнева. Владейте се при всички обстоятелства, не допускайте никога, за нищо на света да ви разгневят!
Напомняне:
„Яростната" реакция на гнева засяга всички органи, ангажира вегетативната нервна система, провокира сърцето, „посича" мозъка (и мисълта), като нанася практически невъзстановими щети на човека. Последствията от едно разгневяване могат да останат за цял живот. А за колко несправедливи решения, постъпки, мисли е виновен гневът?!
Създавайте си добро настроение!
Обяснение:
Доброто настроение съдейства за проява на добронамереност, (която пък е основно качество на човека), но и тя е условие за доброто настроение. Опорните точки за това са в характера на човека, в ясното съзнание на неговата възвишена мисия на земята и особено в съзнанието, че доброто настроение най-точно изразява човечността и е най-необходимото условие за истинския живот.
Съвет:
Не позволявайте да загубите доброто си настроение! Съзнателно го призовавайте и поддържайте! За живия и здравия човек това е задължително. Само по себе си изразява виталност, която истински тържествува, когато е съпроводена от значителни дела, от съзнание за оползотворено време. Бъдете верни на призванието си и последствието ще бъде доброто настроение. Така се създава магическият кръг на въодушевена и безсмъртна жизненост - условие за пълноценен живот и творчески дела.
Пейте!
Обяснение:
Песента е като усмивката - дълбоко истинска, тя изразява човека в най-доброто, на което е способен. Подобно на усмивката, тя се предизвиква (импулсира) обикновено от някакъв повод, но и сама възбужда възвишени, творчески чувства.
Съвет:
Пейте! Животът дава достатъчно поводи за това, не ги пропускайте. Не оставяйте транзисторите да пеят вместо вас. Свикнете да си тананикате тихо на себе си някоя мелодия, която ви е харесала, тя не е само добър спътник, но и незаменим помощник. А най-добре е да изпълнявате песента с думите, които отговарят на мелодията.
Напомняне:
Песента е здраве, дълъг живот, безсмъртие!
Мечтайте!
Обяснение:
Мечтата е върховно човешко завоевание. Тя е този измислен образ на нещата, който ни помага да ги постигнем, да извървим във въображението си пътя до тях, след което по-лесно ще направим това и в действителност. Способен да мечтае е единствено човекът. Неговата мечта - това е мисълта му, насочена към определена цел. Тя се завръща оттам въодушевена и подкрепя човека в движението му напред. Мечтата трудно се постига на един дъх. Тя ви прави добри, състрадателни, благонравни, себежертвени, защото усилва вярата в постижимостта на съвършеното, човечното.
Съвет:
Мечтайте! Представяйте си онова, към което се стремите. За да има характер на мечта, то трябва да бъде добро и възвишено. Изживявайте предварително щастието с мечтите си.
Напомняне:
Важна е тази мечта, която укрепва вярата на човека в самия себе си. Мечтата е изкуство на самоотвержената личност.
Не се подигравайте на никого!
Обяснение:
Факт е, че във фолклора на нито един народ не е увековечена, под каквато и да било форма, подигравката. Тя изразява претенциозното превъзходство на този, който се подиграва, над друг, комуто се подиграва. В морално-етичен план това е нечовечност, която противоречи на всички закони, управляващи човешките взаимоотношения. Подигравката е опит да се убие моралното достойнство на човека. Поради всичко това тя е нездравословна.
Съвет:
Никога и на никого не се подигравайте! Самият акт на подигравката е унизителен и човеконенавистен. Той отблъсква хората от вас. Това винаги води до усамотяване. А за човека нищо не може да бъде по-опасно от самотата.
Напомняне:
Народът мъдро и неопровержимо е преценил, че оня, който се подиграва, сам се излага на риска да бъде постигнат от онова, което подлага на присмех. Тук сякаш се намесва мисълта в една условна антитеза, която е бумерангът на подигравката. Подиграващият рискува себе си в подигравката.
Не бъдете прибързани!
Обяснение:
Човекът е същество, което страда от прибързаността! По своята същност тя е противоположна на леността. Но и двете водят до опасно объркване в „ритъма" на живот. Прибързаният е личност, която увеличава максимално жизнения си тонус, не живее нормално в съответствие с изискванията на битието си и така „съкращава" живота си.
Съвет:
Пазете се от прибързаност! Направете така, че да възтържествува естественият ритъм на живота. Да се справяш с прибързаността, означава да си осигуриш живот и здраве, тъй като те са непосредствено застрашени от непривичното ускоряване на процесите, които ги изразяват. Живейте равномерно, спокойно, а не напрегнато и прибързано!
Лекувайте духа в борбата с болестта!
Обяснение:
Болестта поразява тялото, тя е „биологично" явление. Такава е тя при животните. Но при човека неминуемо приема „духовен" характер, тоест протичането й се влияе от цялостната съпротива, която може да й окаже човекът не като „биологически обект", а като личност, в която водещи са духовните начала. Телесната съпротива срещу болестта неизбежно се преосмисля от духовните „мощности" на индивида, от неговата духовна сила, от мисълта, волята и характера. Намесата на духа в борбата е решаваща.
Съвет:
При всеки случай на заболяване, когато подемате лечение с лекарства, билки, в определен план или ред, помнете, че решаващо е състоянието на духа ви, вътрешната ви духовна нагласа да се съпротивлявате, да побеждавате. Болестта не е „химическа реакция" (тоест взаимодействие между лечебни вещества, които се „изливат" върху причинителя на болестта и го унищожават). Лекуването е сложен процес на цялостно взаимодействие между тяло и дух в съприкосновение с болестта. Преценете най-напред: здрав ли е духът ви, има ли воля да надмогне болестта? Ако няма, никакви лекарства не помагат. Първо трябва да се излекува духът, да се мобилизират неговите сили и да се „хвърлят" срещу болестта!
Напомняме:
Онези, които разглеждат болестта като сложна химическа реакция в организма, гледат опростенчески на нещата. Болестта не е химия, а философия. Лекуването не е само „гълтане" на таблетки или пиене на билки, а мъдро преосмисляне на случилото се с цел да бъде победено. Това изисква преди всичко възмогване на духа. В края на краищата оздравява онзи, който истински желае да оздравее.
Лекувайте се с изкуството!
Обяснение:
Великият мъдрец - народът - отдавна е установил, че определени състояния „лекуват" чрез особеното си въздействие върху заболелия. Лекува хубавата, радостната вест, лекува хубавата песен, лекува изкуството, поднесено в подходящ момент на болния. За какво става дума? Що за чувство е радостта? Най-често тя е породена от съзнанието, от увереността, че животът е точно това, което искаме да бъде. Тази особеност внимателният човек открива и във въздействието на изкуството: то създава реалната илюзия за дълговечност, за тържество на насъщни неща, които правят живота. Между естетическото чувство; пораждано от изкуството, и радостта има множество прилики. Може би те са едно и също, затова и въздействието им е лечебно и незаменимо.
Съвет:
Използвайте изкуството в борбата с болестите, каквито и да са те. Изкуството е велика помощ на човека в историческата му борба ла оцелее и да се развива. Така изкуството помага и при лечение на болестите. Не пропускайте да го използвате!
Напомняне:
Благодатта на изкуството се влива в единния процес на живота заедно с мисълта и духа, които са безсмъртни.
Десет повели на лечителя за десет десетилетия живот
1. Изграждайте живота си „съответно" на средата, в която го осъществявате, като изключвате притеснителни „разминавания" между вашия тип витални реакции и околната среда. Всяко несъответствие „хаби" живота!
2. Утвърдете отрано най-подходящия за вас ритъм на живот. Подходящ е всеки ритъм, който разпределя натовареността равномерно в повтарящи се количества и интервали. Това създава пожизнен витален тренинг.
3. Изразходвайте всекидневно определено количество енергия за движение - бягане, гимнастика, ходене. Движението е живот, застоят - смърт.
4. Горните три условия обуславят четвъртото: гледайте на живота доброжелателно, ведро, избягвайте всякакви потискащи емоции -те „попарват", износват, убиват организма (духа).
5. Усмихвайте се! Усмивката е здравословна - тя не само изразява здравето, но го прави.
6. Не прекалявайте в нищо и никога! Не преяждайте - това е прекаляване с ядене (преумора на цялото тяло в излишно храносмилане, което убива); не прекалявайте дори с труда - преумората също е „неизлечима". И обратно, не се отдавайте на свръхленост - това е „прекаляване" с бездействието.
7. Правете добро! Това е призванието ви. Притичвайте се на помощ на всекиго, защото така помагате на себе си да се възвисите в самочувствието си на човек.
8. Бъдете любознателни! Любознателността е движение на духа, несравнимо здравословно! Интересувайте се от живота - главното Условие да останете в него.
9. Не се бойте от болести! Това е задължително условие да не боледувате.
10. Живейте и помагайте на всички да живеят добротворно!

Лекуване с глад
Почти всяка лечебна доктрина, основаваща се на гладуването, има амбиции за въздействие върху организма, като не само отстранява излишните мазнини, но и предизвиква ред други благоприятни влияния.
Гладуването е нещо повече от спиране на притока на храна към организма, защото засяга всички органи. Влияе им пряко - с настойчивото „извличане" на излишните тлъстини, косвено - посредством измененията, които настъпват в целия организъм. Какво всъщност става с него по време на гладуването, човек разбира по няколко симптома. Един от тях е изхвърлянето на хранителните отпадъци. То продължава дни и седмици, след като притокът на храна е прекратен. Тези отпадъци „се рекрутират" от изграждането на излишъци (главно тлъстини) в организма. Това са отрови - в буквалния смисъл на думата. Почти всяка теория за лечебно гладуване обръща внимание на този факт и включва очистването на организма от тях като първостепенна задача. За Димков и последователите на неговата здравна доктрина беше важно да се прави клизма дори при еднодневно задържане на храната в организма.
Гладът е почивка за целия организъм на човека. Това е философски въпрос, тъй като редуването на работа и отдих, на усилие и почивка е всемирен закон. Човешкото същество живее съобразно този закон: напрежение и отпускане, усилие и почивка.
Храносмилателната система има свой режим на усилие и отдих, маркиран е с периодичността на поемане на храната сутрин, обед и вечер. Стомахът започва да работи при поемане на храната или дори малко преди това, ако са налице определени дразнители, и продължава, докато в него има храна - 1 до 4 ч. Процесът на храносмилането се пренася към дуоденума, тънките черва, а стомахът, изпразнен от храна, преминава в състояние на почивка.
Едно регламентирано, природосъобразно хранене неизменно включва паузи за всеки участващ орган. Но само те се оказват недостатъчни по ред причини, като най-важната от тях е дисбалансираното хранене - по обем, време (ритъм), състав и прочие.
Това са последствия от така наречения първи кръг.
Има и по-далечни: например промените, настъпващи в кръвоносните съдове вследствие на преяждане или пък нерационално хранене - атеросклерозата; промените в дейността и показателите на черния дроб като последствия от непълноценното хранене - преяждане, изобилие от подправки или пък липса на определени съставки и т. н. С течение на времето тези промени трайно се установяват в поведението на човека като „болестни моменти". Те са последствие от храненето и не могат да не се повлияят от режима на лекуване с глад. Става дума също за вид почивка на органите, тъй като гладуването ги освобождава от участие в храносмилателния процес. Тази почивка много често се оказва достатъчна, а при лекарския контрол и провеждане на „класическо" гладуване с дозирани вземания на хранително-лекарствени вещества осигурява и оздравяване на съответния орган.
Съществува и трети кръг от въздействия и прояви при лекуване с глад. Те се отнасят до нервната система, мозъка и психическата дейност. Връзките на мозъка с храносмилателните процеси са преки. Преялият човек е нервно изтощен, а нередовно хранещият се развива психоза, характеризираща се с астения и неадекватно поведение.
Нервната система влияе до голяма степен върху храносмилането. Ако не се вземат предвид характерът на човешкото поведение, психология и съзнание, не може да се проведе целесъобразно лекуване с глад.
Правила и препоръки
Първото изискване на Лечителя за провеждане на лечение с глад е човек да се ползва от съветите на лекаря с оглед правилното дозиране на глада и избиране на най-целесъобразния момент на започването му. Това означава човек да е наясно със здравето си. Лекуването с глад е изпитание за организма. То го лишава от приток на храни и може да бъде безопасно само при относително здраве. Парадоксът тук е, че човек предприема лекуване с глад, за да надмогне определена болест, а изискването за това е да няма болест. Всъщност става дума за уточняване на болестта, която ще се лекува с глад, и преценка Доколко лечението може да се понесе от целия организъм.
И в случаите, когато е налице противопоказание на лекуваното с глад заболяване, решение може да се намери в програмата за гладуване - продължителност, вид, начини на провеждане. Почти при всички заболявания, които могат да се повлияят благоприятно от глада, лекуването е възможно, стига да е целесъобразно.
Категорично противопоказно е лекуването с глад при язва на дванадесетопръстника, тежки случаи на захарна болест, туберкулоза, рак, изтощителни заболявания, които поначало пречат на организма да поема храна и предизвикват принудително гладуване.
Не трябва да се започва гладуване при язва на дванадесетопръстника, защото тогава настъпват промени в механизма на храненето, отделя се солна киселина (стомашен сок) в по-голямо количество (на първо време) и язвата се раздразва. И макар причината за нея да не е механична, а нервна, повишената секреция на стомашен сок й вреди. При такива случаи се изработва специална система на „междинни поемания" на малко храна, която тушира киселинното съдържание на стомаха.
Противопоказно е гладуването при тежки форми на захарна болест, защото неизбежно настъпва дисбаланс в захарното съдържание на кръвта, което поначало при диабет е трудно регулируемо. Лечение чрез глад може да се предприеме единствено след стриктни наблюдения на болния и всекидневен контрол от лекаря.
Противопоказно е лекуване с глад при рак на стомаха и напреднал рак. Основанията тук са донякъде парадоксални. Всеки случай на рак на храносмилателната система е свързан с наложително гладуване най-често „по механични съображения" - стеснения по пътя на храносмилателния тракт. Организмът е принуден да гладува. Лечението на пръв поглед е като че ли „привеждане в ред" на принудителния глад. И все пак при лечебно гладуване на тежко болни от рак настъпват усложнения. Причината за това е гладуването на рака (по-агресивната тъкан), който се „озлобява" и „по-настъпателно" всмуква оскъдните запаси на организма, като прави още по-фатален принудителния глад на цялото тяло и ускорява трагичната развръзка.
Описани са множество случаи на излекувани от напреднал рак чрез гладуване. Но, изглежда, че това е „средноагресивен рак", който при лечебен глад изгубва способността да вегетира (да взаимства от запасите на организма), докато органите като цяло успяват „да изтърпят" гладуването. Този рак „умира от глад", защото се оказва по-слаб от жизненоважните органи на заболелия. По правило обаче раковата тъкан е необикновено агресивна и устойчива, макар и неорганизирана. Тя носи заряд от неконтролируема сила, с която разрушава всичко по пътя си, изсмуква и последната енергия на болния, като фактически потиска здравите тъкани.
Важен момент в лечението с глад е убедеността на страдащия че ще оздравее. Нищо по-естествено от това болният да иска да оздравее и ако приеме, че ще го постигне чрез глад, оздравяването е постигнато в някаква степен (теоретично макар). Става дума не толкова За съгласие да се пристъпи към лечение с глад, колкото за убедеността, че то е необходимо и спасително. Самата процедура на гладуването е свързана с изисквания и извънредни усещания, които лесно могат да се използват от самия болен за самоубеждаване, че е предприел нещо извънредно полезно и резултатно.
И тъй като ползата от лекуването с глад е несъмнена, доказана в хилядолетната практика на човечеството, не е трудно болният да се изпълни с вяра и упование, да се мобилизира вътрешно с желанието да оздравее.
Човек, който гледа равнодушно на лекуването с глад, не може да има полза от него и по-добре да не се подлага на изпитанието, което го очаква.
При лечението с глад важи основният закон на всяко лечение: то е успешно само тогава, когато потърпевшият вярва в него и го желае с цялото си същество.
То трябва да започне със самовнушителни формули, като ги включва в общия дневен цикъл на поведение. Това са минути, в които болният убеждава самия себе си, че с всеки изминат ден състоянието му се подобрява, че предприетото лекуване с глад дава резултати, които го водят към пълно оздравяване.
Как да започнете гладуването?
По принцип - веднага, без уговорки, ако няма никакви противопоказания. Болният да бъде убеден, че му предстои премеждие (каквото така или иначе е гладуването), и да му се създадат най-подходящи условия за лечение: спокойна обстановка, хигиенично помещение, чисто легло, отопление.
Допустим е някакъв преход към гладуването, за да се понесе по-леко сътресението. Но по принцип това не е задължително.
Лечението с глад е не само ограничение или прекратяване на храната, но и определен енергиен режим. Следователно гладуването следва да предвижда определена програма от движения - малки Разходки навън или в стаята, физически упражнения, дозирани разумно - когато няма възможност или сили за такъв минимум движения, Препоръчва се лечебен масаж на цялото тяло, на всички мускули, парадоксално е, но на лекуващия се трябва да се гледа като на новозаболял или „допълнително" заболял и да се предприемат различни процедури, облекчаващи положението му.
Ако получи изстиване на крайниците, което се среща доста често при гладуване поради прекъснатия поток на енергия, целесъобразно е да се правят слънчеви или водни бани, дозирани с оглед влиянието на слънчевите лъчи върху организма. Водните бани да бъдат на температурата на тялото и да траят 10-15 минути.
Гладуването никога не е абсолютно - болният все пак „приема нещо". Преди всичко вода. Без нея гладът се превръща в самоубийство За предпочитане е болният да пие дестилирана вода. Така всъщност се съчетават две лечения: с глад и с вода (вж. „Целебната вода").
Препоръчва се също пиенето на дегазирана вода, която притежава определени лечебни качества, „синхронни" с лечението с глад. Тя се получава, като обикновената вода за пиене се загрява до кипване, веднага след това се покрива плътно с подходящ капак, достигащ до нивото на водата, и се охлажда.
Много добър ефект се получава, когато гладуването се съчетае с пиене на гореща вода (тя е отчасти дегазирана), за предпочитане -дестилирана. По време на гладуването всяка вечер се изпиват 6 чаши гореща вода лъжичка по лъжичка. Резултатът е обилно изпотяване. Болният се избърсва със суха кърпа, прави му се фрикция и ляга да спи.
Приложен самостоятелно, този начин на лекуване предвижда 20 изпивания на гореща вода (20 вечери) до 4 пъти в годината през равни интервали от време.
Най-подходящи сезони за лечение с глад, когато няма други показания, са пролетта (ранна) и есента (ранна).
При всички случаи на лечебно гладуване процедурата започва с клизма. Тя не само облекчава състоянието на лекуващия се, но подпомага изхвърлянето на всички излишни вещества (заедно с тях и токсичните), натрупани в тялото. Клизмите, правени всяка вечер, подобря ват състоянието на болния и засилват въздействието на цялото лечение. Те могат да бъдат от обикновена вода с температурата на тялото, но препоръчителни са и тези с отвара от лайка, съчетана с очистително (майчин лист).
Към водата за пиене (вън от процедурата с гореща вода) може да се капва лимонов сок или дори да се изсипва цяла чаша сок от портокал, грозде или мандарини. Това нарушава само условно процедурата на гладуване, тъй като става дума за поемане не на храни, на витамини.
По правило гладуването е лечебно средство при възрастните хора.
При децата то е противопоказно, тъй като носи големи рискове за организъм, който се намира в активно развитие, с нестабилизирани физиологични и биологични показатели. Изключение се прави само при някои стомашно-чревни заболявания при децата, когато се налага освобождаване на стомаха и червата от бремето на храната - за кратко време.
Гладуването е сериозно изпитание за организма. Не по-малко от болестта, която се лекува с него. Задължително е да се следят кръвното налягане и пулсът. Симптомите на пулса се изразяват в неговото забавяне.
Могат да се появят и други обезпокояващи симптоми: треперене на ръцете, виене на свят, сърцебиене, отпадналост, неспокойствие. За лекаря не е трудно да си обясни причините за който и да е от тях. Това може да направи и болният. Те налагат преосмисляне на гладуването, а често и прекратяването му.
Продължителността на гладуването е един от най-важните показатели. Може да се направи известно степенуване: лекуващите се против затлъстяване могат да гладуват относително дълго без каквито ида било последствия. За останалите заболявания се налага индивидуална преценка.
Внимание! След 14-дневно лечение с глад на опасност се подлагат нервната система и мозъчните клетки. Това ще рече, че максималният срок на гладуване трябва да бъде 14 дни.
Когато за такъв период не е постигнат очакваният резултат, процедурата с гладуването се повтаря след определено време. По принцип повтарянето на процедурите с лечебно гладуване е неограничено по брой.
Полезно е също така да се преосмисли целият режим на живот На болния, за да се постигне желаното излекуване и след това то да се стабилизира. С други думи целесъобразно е целият живот на оздравелия чрез гладуване да се промени, като се въведат гладни дни, които Да поддържат постигнатия ефект. Съвременният човек трябва да гладува „хронически", дозирано. Например 1-2 пъти в седмицата. Това могат да бъдат дни на разтоварващ порцион, например консумиране изключително на плодове („ябълков ден"") в настърган вид. Полезно участие в тези дни на разтоварване може да вземе прясното зеле - едно от чудесата на природата.
Човек може сам да прецени какъв да бъде денят за разтоварване Ако му се стори непоносим, да бъде въведен частично: например замяна на едно ядене със сурово зеле или плодове.
Същият ефект, особено при възрастни хора, има ограничаването на вечерята или практическото й изключване от дневния порцион Това се постига лесно с малко повече воля. Заспиването помага да се преодолеят реакциите от липсата на вечеря и последствията скоро убеждават човека в полезността на действието му.
В наше време лекуването с глад е спечелило безброй привърженици. В схващанията на много лекари то е нещо като „годишен отпуск", като начин човек да даде действителен отдих почти на всичките си органи.
Лечебният глад не изморява и не омаломощава. Но това е така само в случаите на уместно гладуване.
Все още съществуват различни рискове при провеждане на лечебен глад и затова се налага вариантът на постоянното недояждане като най-подходящ и безопасен. Става дума за такова стабилно разпределение на храната - закуска, обед, вечеря, което поддържа приемането й близо до прага на глада и се съчетава с 1-2 гладни дни седмично.
Когато тези дни се утвърдят в жизнената програма на човека, те стават незабележими, лесно се понасят, а с течение на времето (изглежда, и условно-рефлекторно) се създават трайни навици.
Уточнения за лекуване на някои болести чрез глад
Затлъстяване
Днес масовото затлъстяване се схваща като заболяване най-често с ендокринна причина и се лекува в клиниките за ендокринни заболявания. Нуждата от лекуване се определя индивидуално.
Най-логично е човек да създаде своя хранителна програма, която да предотвратява специалното гладуване.
Когато се налага лекуване с глад, да се има предвид, че то е реципрочно на затлъстяването по продължителност и особености е режима.
Съществува един вид патологично затлъстяване, което се предизвиква от непълноценна храна и хранене. То е фактически глад, но неточно дозиран, обременен от случайностите на менюто и общо взето последствие от приемането на еднообразна храна, най-вече въглехидратна.
Когато се налага да изберете една от двете възможности: нерационално хранене и гладуване за регулиране на храносмилането, трябва да предпочетете втората.
В този случай вие ще насочите усилията към създаване на рационален хранителен режим с малки по количество, но разнообразни съставки. Това е далеч по-здравословно за организма, отколкото безразборното, неконтролирано хранене.
Болести на храносмилането
Те засягат стомаха, тънките черва, дебелото черво, както и функционално свързаните с тях жлези. Най-честото заболяване на тези органи се поражда от същата причина, която води до затлъстяване: изобилно хранене. Но и неправилното хранене, както се изтъкна, води до същото. Лечебният глад е сигурно и най-важно средство да се даде отдих на тези органи и да се въведат те в един традиционен режим, изключващ колебания в една или друга посока.
Спрямо тези органи може да се проведе продължително лечение с глад. Той може да продължи до 14 дни.
Препоръчително е гладът при заболявания на храносмилателните органи да се съчетае с поемане на малки порции картофено пюре или едно твърдо сварено яйце на ден. Значението на тези отстъпления се определя от въздействието на солната киселина, която се отделя в по-големи количества и причинява усещането за глад, а и дразни извънредно фината лигавица на червата.
Болести на бъбреците и черния дроб
Те се повлияват благоприятно от гладуване, особено литиазата на тези два органа. Механизмът на въздействието на глада не е изяснен, Но е доказан практически. Вероятно е неблагоприятното въздействие на някои съставки, които постъпват с храната и спират с гладуването. ^о още по-вероятно е гладуването да осъществява по-сложен "Кръговрат" на веществата (активизиране на депата, от които се изтегля определено количество захар, въглехидрати, тлъстини) и в условията на гладуване разграждането им да става така, че да възпира литиазата
Болести на кръвообращението
Те също се повлияват много добре от гладуване. Някои случаи са ясни сами по себе си: затлъстялото сърце губи тлъстинните отлагания, които парират работещата му мускулатура; атероматозните отлагания по стените на кръвоносните съдове - причина и израз на атеросклерозата - намаляват в резултат на гладуването както поради спрения приток на храна, така и поради особения режим, който гладуването създава за цялото тяло и особено за кръвоносната система.
Високото кръвно налягане също се нуждае от няколко дни глад в годината. Механизмът на ползотворното въздействие тук е сложен и свързан със състоянието и промените на нервната система.
Нервна система
Тя се укрепва от разумния глад. Тук философията на въздействието е странна. По принцип нервната система носи главния риск на гладуването (например след четири седмици гладуване настъпват необратими промени, катастрофални за човека); в същото време при дозиран глад мозъкът „просветва" и пръв подава сигнала на ободряването, повишената работоспособност и доброто настроение.
Природните енергии
- Някои ваши разсъждения за живота, боледуването, оздравяването, стареенето и пр. създават впечатление, че разглеждате човека като самостоятелна система от витална енергия, която се изразходва (изчерпва) в процесите на живота, при боледуване, преумора и пр., но същевременно се и възстановява.
- Човек наистина е система от енергии. Болестта пък е като „късо съединение", предизвикващо бързо изразходване на тази енергия -вид изпразване на акумулатора.
- Храненето ли „зарежда" акумулатора?
- То е един от начините да се попълват загубите на витална енергия. А че е необходимо такова попълване, не го оспорва никой. Човешкият живот от известна гледна точка е постоянно зареждане с енергия, която непрекъснато се изразходва, но в самия човек винаги остава определен запас, „като мая", от която той загребва, за да се преизпълни отново и отново с живот. Най-сетне в старостта въпросната енергия ГО напуска окончателно и той си тръгва...
- Определяте болестите като „бързо изпразване" на акумулатора на живота. Оттук е важно и „пълненето" на акумулатора. Какво друго, освен храната?
- Тя е най-важното! Това е всекидневно зареждане на човешкия организъм с енергия. От седем десетилетия предпочитам вегетарианската храна, познал съм предимствата й, човешката й целесъобразност и я препоръчвам на всички.
- Повечето хора я свързват в представата си с нещо като диета, пост - т. е. нещо, което повече „наказва", отколкото засища?
- Погрешна представа! Вегетарианското меню е богато, напълно достатъчно и пределно целесъобразно.
- Човек е единственият животински вид, който може да бъде и вегетарианец, и месоядец.
- Роден е да бъде вегетарианец.
- Но не е. Защо?
- Месоядството е също сред заблудите на човека, понякога негов грях и винаги риск за здравето му. Причина за безброй болести. Ако приемем, че животните не боледуват (и наистина теоретически не би трябвало да боледуват, човекът им е „присадил" това нещастие!), и отнесем същото към човека (а имаме основание да го направим), ще стигнем до подозрението, че човек е започнал да боледува, откакто е станал месояден.
- Предполагате, че човек е започнал историята си с вегетарианство?
- Трудно е да се определи, но повече съответства на неговата природа от месоядството. Философският анализ на болестите го Доказва. Лечебните средства са предимно „вегетариански" - т. е. от растителен произход. Това също значи нещо! Тази храна като цяло е »по-толерантна" към човека, особено към боледуващия, още повече -към боледуващия с разстройства в храносмилането и жлезите с вътрешна секреция. Вегетарианската храна може да се „визира" в далеч по-широки граници, отколкото храните, свързани с месото. Вегетарианецът не е принуден да прави онези тънки сметки на калории, подобно на месоядеца, при това винаги със съмнение, че постъпва добре. Той може да яде „повече" от месоядеца и да не се жертва в разни Това е твърде важно в днешно време, когато науката за храненето г люшка насам-натам от случаите на болестно свръхзатлъстяване в случаите на „чисто" гладуване...
- Възможно ли е билките да се поемат от човека сурови?
- Да. И е желателно, тъй като в този случай се оползотворява почти така, както зеленчуците - главна съставка в храната на вегетарианеца. Препоръчвам на всички нуждаещи се да се хранят с пресни билки!
- Възможно ли е?
- В определени случаи напълно! Например глухарчето е билка, която може и трябва да се консумира от всички - като започнем от децата и свършим с престарелите простатици. Ползата от това „суровоядство" е неоценима.
- Цялата билка ли?
- Да. Листата преди всичко, които са пребогати на витамини, а съдържат и ред още лечебни съставки. Особено корените! Почти през цялата година, което не важи за всички билки, тъй като последните се събират обикновено наесен. Вадят се за сушене и съхраняване. А за ядене са пригодни по всяко време. Ето: излизаш в планината, освобождаваш се от всички грижи, любуваш се на природата. Изведнъж попадаш на глухарче. Това е непретенциозна билка, тя расте бурно, бързо се разсейва, така че може спокойно да се изкоренява. Коренът се измива добре и се хрупка. Малко нагарча, но е с приятен живителен вкус! С повечето билки е така.
- Някои са просто непригодни за ядене в „сурово състояние".
- Затова пък други са приятни. Например цветовете от акация. Поставени в чая са противовъзпалително средство, болкоуспокояващо, отхрачващо и пр. А в сурово - леко сладникави. Даряват човека със същите предимства, както и отварата от тях. Билките в суров вид въздействат не само по-непосредствено, но и по-пълноценно.
- Има ли и други начини за „консумиране" на билки, при което се проявява лечебният им ефект?
- Билката е растение, което излъчва около себе си лечебно сияние. В някои случаи то се доказва непосредствено - например дивият кестен е като батерия, от която струи енергия на определено разстояние - 50 и повече сантиметра. С течение на времето лъчението „се изтощава" и накрая секва.
- След колко време?
_ Правилото тук е: от „реколта до реколта".
- Това ще означава ли, че билка с по-голяма давност от година престава да действа?
- Не, защото отделните билки имат различен срок на въздействие престават да действат, след като от тях се изпарят лечебните вещества, които по правило са ароматни. Все пак нашият народ се е рридържал о еньовденската традиция, която го изкарвала всяка година на прославения ден да смени стария венец от билки с нов. От този венец „бликат" лечебни енергии - от цветове, листа, стръкове. Народът го е разбрал много отдавна. В народните песни за билките - а те са многобройни - неведнъж става дума за лечебното им лъчение, за въздействието им, когато те се горят и превръщат в дим (също извънредно важен лечебен процес). Някои билки пък, между които е комунигата, запалени, „си отмъщават" - както напомня народната песен -с особено магическо въздействие върху подпалвача. Велико нещо е билката - кондензатор на енергии, които правят чудеса!
- Само в билките ли са въпросните енергии?
- Там са доведени до състояние на непосредствено усвояване. Но по принцип - цялата природа изобилства от енергии, които действат навред и върху всичко. Човекът е „батерия от енергия", която постоянно се изтощава в живота и при боледуване и трябва да се презарежда. Това става най-добре в гората, дъбова или букова...
- Има ли разлика между широколистната и иглолистната гора?
- На преден план българинът открай време е поставял дъба, бука, габъра, бряста. Това са най-големите кондензатори на витална енергия. Те са и най-дълголетните дървета. Заемат в природата особено място: например подземната вода „избива" в извор при бук или Дъб, а почти никога при бор или ела... Защо? Пред науката предстои Да обясни онова, което народът благодарение на своя внимателен поглед е съумял да забележи отколе... Нищо не е така полезно за човешкото тяло, както отпочиването под някой дъб или до някой бук. То не е отпочиване, а присядане на земята и плътно облягане на гърба о ствола. И колкото по-дебел е този ствол, толкова по-добре. Дървото трябва да бъде здраво, без изсъхнали клони. Плодното дърво дори когато е съвсем здраво и в пълен цъфтеж, не предава енергията си на човека - тя му е нужна за овошките. Значи - здрави, диви дървета! Човек не знае какво губи, като не ползва скритата в тях безсмъртна енергия. Става дума за енергията, благодарение на която те от дребна нищожна семка, са израснали в гиганти, живеещи векове! Човек трябва да си създаде навик да общува с тях. Много полезно в програмата на всеки човек е да има и един час, посветен на разходка сред природата. Нека кажем - и в парка, когато гората е далеч. При разходка сред природата човек се зарежда с порции здраве и енергия. Погледът му се рее от дърво на дърво, любува се на чудесните клонки, зеленината, небето над дърветата. И ето - някое дърво привлича погледа му, човек го приближава, обляга гръб, сякаш се намества в прекрасно легло, и между него и тялото му почва да тече витална енергия Става невидимо пречистване на мускулите, кръвта, съзнанието от всичко, което се е натрупало през деня. Там са токсините - от ядосвания и неприятности, които тровят, състаряват, разболяват. Плюс още остатъкът от леност, примирението с неудобства. Всичко това, „залепено" за дървото, полека-лека напуска тялото на човека и сякаш дървото го всмуква в себе си.
- Дъбът и букът ли са най-подходящи за такова общуване?
- Върбата! Жалко е, че върби се срещат рядко, но затова пък където ги има, следва да бъдат използвани - те са огромни акумулатори на жизнена енергия. Сетне идват дъбът и букът. В този ред се нареждат и дърветата, на които хваща корен имелът - тайнствена билка с голяма сила. Философът хуманист Рудолф Щайнер посочваше, че имелът е най-доброто лекарство против рак. Билка, размножаваща се с лепкав плод, който птиците разнасят при полет и оставят върху клоните на дърво. От него прерастват коренчета в стъблото на дървото и се появява вечно зелен малък храст. Това е единствената билка с подобна странна съдба!
- Как се приготвят билките?
- То е... самото лечение! Оня, който прави билки, лекува. С приготвяне на билките може да се заеме всеки, но е редно да го прави, който се лекува. Казано инак: необходимо е заболелият да усвои изкуството за приготвяне на билки и като го спазва открай докрай, Да подпомогне целия процес на лекуване. Това е извънредно важно и насъщно. Спасително!
- Споменавате някъде, че лекуването на заболелия зависи преди1 всичко от желанието му да оздравее и че това решава проблема в 95 на сто от случаите и само 5 процента е „помощта", която получава от билките. Така ли е?
- Приблизително...
- Нима е вярно тогава, че билката с несъмнени достойнства и въздействия взема слабо участие в лечението?
- Когато болният не вярва в спасението, във въздействието й - да. Обикновено вярва и с доказана, несъмнена вяра. Тя укрепва особено когато страдащият сам реши с кои билки да се лекува (подпомогнат от добър съвет естествено) и започне да приготвя билките - т. е. оздравяването и спасението си. Затова казвам: болният следва да ги приготвя сам, за да укрепи самочувствието си в борбата с болестта, която го е нападнала нерядко по негова вина.
- И в какво е „изкуството" на билката, какво следва да знае днес човек, когато боледува и се залавя да се лекува с билки?
- Необходимо е да знае много неща. А когато заболее - да научи още повече. Преди всичко да реши как да се лекува и да се залови сериозно с това.
- Нима може да решава сам този въпрос? Подобно нещо би могло да бъде твърде опасно!
- От определена гледна точка всяко самолечение е такова. В ред случаи непознаването на заболяването, неспособността да се разбере какво е - довежда до печални резултати. Но вижте: всяко лечение неизбежно е самолечение. То е безкрайно личен и интимен въпрос: какви лекарства ще вземаш, ще вярваш ли в ползата от тях, ще има ли резултат - това са въпроси лични и всеки болен им отговаря сам. Пък е и логично: здравето е най-свидното богатство, редно е човек да разполага с него докрай. Още повече - опасността от вредните последствия на въпросното самолечение е условна. Кой започва да се лекува с нещо, ако не се допита за съвет до някого? И този „някой" е най-често преболедувал от същата болест и следователно най-подходящият за съвет. Открай време народът вярва на онези лекари, които са патили и боледували. Има и поговорка: „Лекарят лекува най-добре болестите, от които е боледувал." Става дума за философски проблем. Самолечението е условно и безусловно. Сам си заболял, сам се и лекувай - т. е. премини през цялата преизподня или - кой знае - през цялото чистилище на лекуването, за да си възвърнеш изгубеното здраве...
- А как изглежда всичко това, отнесено към едно правилно лечение с билки? В какво е тайната на билката и приготвянето й?
- В правилния избор. Тук грешките са редки, едва ли не изключени, защото, ако махнем от сметката отровните (а те не са много) всички останали имат великото качество, че не вредят. Тоест могат само да помогнат. Основното в билката е, че задейства при лечение онези свои качества, които при дадения болен са нужни, а другите (билката има десетки и десетки лечебни особености!) просто минават и заминават!
- Значи главното е да се използва конкретното й лечебно въздействие?
-Да.
- А как?
- Цяла наука е, цяло изкуство! Нашият премъдър народ е създател на въпросното изкуство. Векове наред при общуването си с билките, при лекуване на болестите той е съчинявал неписания им кодекс и тяхното използване за лечение. Българинът зачита рождения ден на Йоан Кръстител (24 юни) като ден, най-подходящ за бране на билки...
- Той е за лечебните растения изобщо и се спазва от всички народи!
- Един от най-чудните на годината! В народната вяра всеки ден било празник, било делник, заема свое място, има свое присъствие, което се обуславя от много условия: в какъв сезон е, какъв по ред в седмицата, в кой зодиакален знак попада, какво е състоянието на месечината, слънцето, някои съзвездия и т. н. Но 24 юни е преди всичко денят, в който пролетта завършва и почва лятото. Казано поточно: началото е 22 юни, но народната вяра не е сгрешила, като се е спряла на този ден. При нас в България той обикновено е топъл и хубав. В Русия, която е на север, той е по-студен и съответно растителността там е „изостанала" в сравнение с тукашната. А и русинът, и българинът еднакво го тачат, по един и същ начин го честват и най-важното: тъкмо на този ден, рано сутрин, преди вдигане на росата, берат билки повсеместно. Значи билките в Русия и тези у нас, на един и същ ден, макар да се намират в не съвсем еднакъв стадий на развитие, са еднакво лечебни и важен е именно този ден, състоянието (положението) на слънцето, а после по важност идва и състоянието на самата билка...
- Излиза, че срокът за нейното бране е твърде широк?
- Да, много. Казано е: да се бере по време на цъфтеж, когато се ползва цветът й. Корените да се вадят късно наесен или рано напролет - ако се ползват за лечение. Главното е (за повечето билки) - 24 юни. Еньовден! Налице е цял ритуал, в който се предвижда и къпане д роса. Последната пък е „вълшебна", т. е. дестилирана вода. Билките се събират наред, както ги има в полето или долината. Свиват се на венец и той се пъха под покрива - да се изсуши там равномерно. Когато потрябват билки за лечение, взема се от него. Изборът се прави От някой по-възрастен, стопанката на дома например. А чудното е, че дори да се вземе коя и да е билка и се направи отвара от нея - пак се постига великото чудо на оздравяването. Такова чудо е природата!
- Има ли значение огънят, на който се вари дъждовната вода?
- Изглежда, има, защото в една народна песен е казано: да се пали огън от стръкове на оман. Той се смятал за най-подходящ.
- А съдът, в който се вари билката?
- Народната вяра предлага да бъде нов, глинен, в който още нищо не е приготвяно.
-Това е сякаш „празнично" изискване без връзка с лековитостта?
- Зачитам онова, което народът е препоръчал, и не мога да го тълкувам инак, освен благоговейно.
- А времето за приготвяне?
- Билката се вари от нужда и болният няма възможност да се съобразява с нищо друго, освен с час по-скорошното приготвяне на лека. Но народната вяра бди и тук: най-полезна е отварата от билка, направена в часовете на „потайната доба" - т. е. от 20 ч. до първи петли - т. е. 24 ч.
- А другите влияния: слънцето, звездите, луната?
- Според народната вяра билката, от която предстои да се направи отвара, трябва да престои една нощ „да я греят звездите". Не луната, а звездите! Колкото пък до луната, тук важи следното -Добра е отварата, направена в дните, когато месецът се стопява -последната четвърт. Изглежда нелогично, тъй като всяка сполука по принцип народът съпоставя с „пълненето" на месечината и пълненето символизира засилване, наедряване, добруване...
- А какъв е вашият съвет към приготвящите билки за лечение?
- Ако това е самият болен, а аз казвам, че тъкмо той трябва да приготвя билката, стига състоянието му да позволява, нека направи отварата така, както свещеникът служи в църквата - преизпълнен със съзнание за важността на работата и значителността на очакването м нека когато пристъпи към изпиване на отварата, да се изправи и прав със същото благоговение да изпие течността, проникнат от вяра в нейното чудодейно въздействие. И то няма да закъснее! Защото заболяването на кой и да е човек не е проста работа; то е съотнесено към законите на природата и към главния природен закон и изисква на свой ред същото усилие, време и внимание, каквото е било изразходвано от болестта, за да вземе връх над потърпевшия...
Философия на „едната билка"
Петър Димков състави лечението „с една билка" - нов момент в науката за здравето и по-специално за билките и лекуването с тях. Той извлече от целия си титаничен здравен опит онези стойности и правила, които можеше да постави срещу несгодите на живота и помогне на човека и човечеството.
Лечението с една билка много често е носело характер на заклинание и като прийом е насочвало към магьосничество. Но не така е с рецептите му - 41 на брой, които ползват само по една билка, но по-продължително време и най-важното - в съответствие с конкретния нуждаещ се.
Не пренебрегваше ли точно този момент Лечителя? Та нали той бе изградил цялата си величествена философско-лечебна доктрина върху принципа на „единственото съответствие" - това между конкретна болест у конкретен болен, изискваща конкретно лечение.
И този път той оставаше верен на премъдрото си схващане. Решаваше се да „срещне" човека с една-единствена билка, като се водеше от ред важни съображения. Всяка билка по думите му е не просто тревичка, а „цяла аптека"! Човек ползва една билка за дадено заболяване, но няма представа какъв необятен спектър от влияния и въздействия осъществява тя. Казано инак, философията на единствената билка е философия на множественото лечебно въздействие, валидно за цялата народна медицина.
При „съприкосновение" с билката нуждаещият „възбужда" онези особености, които са важни за самия него. Не бива да се преувеличава, но не е справедливо и да се премълчи, че самото 83емане на билката, планът на лечението, начинът на приготвяне на лека и пр. създават сами по себе си ритуално-тържествено-рационално отношение в лечението. А то е много по-важно, отколкото смятат някои. Народът отдавна се ползва от предимствата на тази особеност, при заболяване на някой член на семейството му правят чай или отвара от венеца с билките, брани на Еньовден. Ритуалът на приготвяне на лека, усърдието, спазването на правилата и пр. многократно усилват психическото въздействие на лечението и го облекчават несравнимо.
Лечителя смяташе, че всеки човек трябва да установи най-подходящото за себе си общуване с растителни продукти. Подразбира се, че става дума за лечебни растения, можещи да „снабдяват" организма на човека с тонизиращи и витални елементи, повечето от които и досега са неразгадани.
„Всеки има право на свой чай" - обичаше да се шегува Лечителя. Ставаше дума за лечебна напитка, с която организмът на човека се „сработва" в по-висока степен на виталност и облагоприятствано от нея развитие и активизиране на всички човешки дейности.
Димков ценеше високо билките и начина на употребата им - бе дълбоко убеден, че те имат особено въздействие върху човека. Той отиваше и по-нататък в схващанията си за това чудо: бе уверен, че те влияят не само като химически агенти, но и като нещо неизразимо по-голямо, силно, ярко - и то засяга не само тялото на човека („арената" на химичната реакция на оздравяването), а и душата, мисълта, духовния живот и всичко останало, благодарение на което се постига подобен резултат.
На този вид лечебни растения (а те според Лечителя не бяха едно или две, а десетки) се осланяше „истинската" му терапия, насочена не само към бърза, „елементарна" спасителна помощ на пострадалия, но и по-нататък, като последствие от първата терапевтична сполука, в Редица благоприятни промени „вътре" в човека (съзнанието, мисълта, Душата), които довеждат до истинско оздравяване.
По рецептите му можеше да се отгатнат очакванията, както и надеждите, с които прилагаше лечебните растения при различни заболявания. Долавяше се, че все повече го интересуват онези благотворни промени у човека, които му помагат да „влезе" в себе си, да постъпва съобразно своя опит и интелект и да усъвършенства ума си с помощта на лечебните растения. Така страданието, което връхлетява човека, се превръща в повод да му се помогне, да Се променят нещата по начин, че той и в болестта да остане верен на себе си, а след нея съобразно симптомите й да се променя към все по-доброто.
„Излекуваният е не просто оздравял, а променен към добро] Премеждието на болестта е станало повод да се преустрои изцяло ц да се изпълни с благодатта на нов, по-възвишен живот", смяташе Лечителят.
***
Повечето от състоянията, за които Лечителя изнамери и подреди своите заветни билки, са белязани с униние, меланхолия, депресия. Общо взето става дума за симптоматиката на преумореното и пресилено човешко същество днес, което трудно „регенерира" виталността си в условията на един свят като нашия, изпълнен с толкова зловредни влияния.
Едно по-задълбочено изследване на различните „негативни" състояния почти винаги открива на „дъното" на страданието явна или скрита, „внезапна" или „привична" депресия. Тя се изразява по различен начин у различните хора. Всеки страдалец познава „своята" депресия. При него тя неизбежно води до специфични преживявания, причини и предизвикателства. Сякаш се движи по свой утъпкан път у всекиго, който страда от нея.
Може би най-поносимата и разпространена форма на депресията е безразличието към всичко, което става в живота, нежеланието да се работи, унинието и безволието. Прилича на умора, но не се предшества от усилие, което може да се постави в причинна връзка с нея. То е и понижение на силите, „попарване" на виталността, загубване на интерес към много неща в живота. И тъкмо това прави въпросната депресия не само упорита и настойчива, но и опасна, защото ограничава желанието да се живее, като отнема на човека интереса към живота. Изразява се в загубване на любознателността. Димков поставяше високо споменатото качество на човека - интереса му към света, към онова, което става, дори когато не го засяга.
Депресивната умора прилича на нежелание да се живее и то се проявява в характерни изостряния на състоянието, когато цялото човешко същество изглежда като обезсилено, омаломощено, „упоено", „между живота и смъртта", което се изразява в „невъзможност" и нежелание да се подхване каквото и да е. Животът в този случай е безрадостен, загубва се „вкусът към живота", както често го определят. Изглежда, хората свикват със състоянието си, както се привиква с всяка поносима, постоянна болка, която отначало ни тревожи, а сетне остава там, където е", като вбит в плътта трън.
Изходът? Това може да бъде събуденото желание за живот и дейност. То пък се определя често от наличие на цел, каквато е липсвала дотогава. Щом тя се появи, човешкото същество, изглежда, се събужда, „възкръсва". Заедно с желанието да се направи нещо се появяват и оценки за същото „нещо", вниква се в механизма на делото, което измъква страдащия от сънното му равнодушие и задвижва „мотора на живота".
От известна гледна точка индиферентността изглежда като болестно състояние, което може да се премахне „чрез лекуване".
Спасението е в продължителното вземане на отвара от обикновена шипка. Тя се приготвя по следния начин: в 500 г кипяща вода се запарва плодът от шипка (2 супени лъжици). Съдът с билката се премества Върху тих огън 20 мин. След изстиване се прецежда. Може да се прибави мед или захар плюс няколко капки лимон - за вкус. Пие се по 75 г преди ядене - сутрин, обед и вечер.
Както при всички други рецепти, се предвижда продължително приемане - всеки ден в течение на седмица, месец, два. Възможно е да се постигне такава привикналост, която да подсеща болния малко преди ядене да изпие отварата - да се абсорбира веднага от празния стомах и да се „влее" в кръвта.
Това съвсем не е проста и еднозначна реакция, защото тя ангажира не само „храносмилателната система" (в която традиционно се включва), но влияе върху човека, променя „по магичен" начин неговите Духовно-мисловни нагласи. Той приема, че ставащото с него под въздействието на лечебните вещества е химическа реакция. Да, то е и това! Но чудото е във всеобщото оживление и рационалните промени, които настъпват при поемане на „конкретните" вещества. Оживлението изразява не активността, възбудата и пр. на този или онзи орган. Реакцията е глобална: засяга целия организъм.
Много състояния на депресия по нищо не се отличават от обикновеното изтощение и умора (преумора). Депресираният изпада в безпомощност, не иска и не може да предприема нищо, силите му го напускат, животът загубва предишното си очарование, тъй като на преден план изпъкват оплакванията от безсилие и безпомощност. Настигнат от този вид депресия, човек загубва охота за всичко и почти не може да понася бавния ход на времето, замисля се как да го промени. Необходимостта да предприеме нещо не изключва и помисъла за най-жестоко себенаказание. Подходящото лечение ще върне пострадалия към неговия привичен начин на живот, а по-нататък ще подпомогне и оживяването му, включването му в работа, въоръжаването с търпение да понесе по-нататък всичко. Използват се борови връхчета.
В 1 л кипяща вода се слагат 200 г връхчета на бор, врят половин час на тих огън. Прибавя се 500 г захар (мед) и се вари още 30 мин. След изстиване се прецежда. Десет мин преди ядене сутрин, обед и вечер се пие по 1 супена лъжица от сиропа.
Цялата посочена доза обикновено изважда от умората и депресията пострадалите. Ако не се получи, прави се втора доза.
Най-непосилна е депресията, която довежда до отчаяние с натрапливостта за нещо случило се, лошо, тъжно, което ще се задълбочи. В този случай тя е в най-инертния си вид - меланхолия.
Лечителя препоръчваше на страдащите от меланхолия, чиито причини не могат да се установят, да приготвят и пият отвара от полски синап: 1 супена лъжица зърна се попарват в 500 г вода, оставят се да врят 10 мин на тих огън. След изстиване се прецежда. Прибавят се мед или захар, лимон (по няколко капки за вкус). Пие се по 1 супена лъжица сутрин, обед, вечер 10 мин преди ядене. Полезно е и може да се опита да се прибави малко тинктура от валериана, която се комбинира добре с отварата от синап.
Предложеното лечение може да се повтори и потрети.
Особено жестока форма на депресията е онази, която отчуждава човека от нему подобните. Причините могат да бъдат различни, но при анализ изпъкват повече като поводи за страданието. Пострадалият се самообрича на изолираност, убеден е, че не го желаят в обществото, сам не може да намери пътища към него, затваря се в себе си. До това състояние впрочем може да доведат всякакви лични неблагополучия, лошо стечение на обстоятелствата и пр. Важното е, не потърпевшият е в състояние да се спаси само с връщането си към хората, със зачитане на правилата и стойностите, от които се ръководят те. Тази увереност, съчетана с подходяща „напитка", е в състояние да нормализира индивидуалното поведение, да върне човека към околните и по-нататък да укрепи цялостно личността му за участие в живота на всички.
Димков препоръчваше лечебна иглика - листа и цвят, една изравнена чаена лъжичка за 100 г кипяща вода (или 5 изравнени чаени лъжички листа и цвят иглика за 500 г кипяща вода). Оставя се на тих огън да ври 5 мин. Получава се доста концентрирана напитка. След изстиване и прецеждане от нея се взема по 30 г 10 мин преди закуска, обяд и вечеря.
Всички посочени рецепти „влизат в действие" при задължително самовнушение, изразяващо вярата на потърпевшия в навременността и полезността на приготвената напитка. Ако човек пие коя и да е от препоръчаните напитки (доказващи мъдростта и прозрението на Лечителя) без самозаклинание, показващо на свой ред пълната увереност в лечението, то едва ли ще се получи. В случая химическият агент (съставката, лечебното вещество), който се приема за активна водеща величина, е само посредник за сложна глобална реакция на страдащия, подпомагаща цялостно - и физиката, и духовността, и всичко останало, присъщо на човека.
Лека форма на депресия е оформящата се с възрастта склонност към усамотяване, „прибиране в себе си". Това обръщане гръб на живота се мотивира с утехата, която човек си осигурява, като живее със спомените от миналото и изобщо в своя личен свят. Споменатата депресия може да се нарече „старческа". Тя не е толкова мъчителна, колкото изглежда, защото човек се осланя на неща, които познава или е преживял, и отчасти се успокоява с тяхната „автентичност". В определени случаи въпросният порив може да разруши крехкия комфорт на т. нар. „трета възраст".
Спасението е продължително вземане на отвара от билката нокът. Листа и стъбла от растението - наситнени, в обем 2 супени лъжици - се запарват в 500 г кипяща вода, оставят се на тих огън да врят още 10 мин. След изстиване отварата се прецежда. Пие се 3 пъти на ден 10 мин преди ядене по 75 г. За вкус може да се добавят мед, захар и лимонов сок.
В този случай (както впрочем и във всички останали, които се имат предвид тук) много важно е себевричането, което задължително да съпровожда ползването на отварата. Поне в тези мин човек трябва да е в състояние да проумее положението си (по-специално порива към отдалечаване от себеподобните, което е равнозначно на желание за дистанциране от живота) и се „изповяда" на самия себе си с вричане, че няма да страни от хората, ще излезе от самотата си, тъй като разбира нейната измамна привидност, равнозначна на заболяване. Заедно с това потърпевшият „разказва" на самия себе си какво може и следва да предприеме, за да върне самочувствието си на напълно здрав човек, ангажиран към някакви задължения и грижи. Като размишлява върху казаното, той неизбежно ще стигне до някакви идеи (познанства, връзки, роднинства, обществена дейност и пр.), които са в състояние да върнат света на пострадалия, или което е същото - да върнат пострадалия в света, от който той се отдалечава.
Вариант на този вид депресия е отчуждаването, което е сякаш неизбежно, особено с напредването на възрастта. То е мъчително, понякога може да бъде и фатално. Човек загубва представа за някогашния си живот и по-специално не е в състояние да оценява по достойнство връзките с хората, със своите близки, започва да изпитва някакви „авантюристични" желания - да устрои живота си „въпреки близките си" (към които губи интерес, а и те към него).
Спасителната билка при такъв вид неблагополучия е правият повет. Две супени лъжици наситнени стъбла, листа и цветове от нея се изсипват в 500 г кипяща вода. Още 15 мин билката ври на тих огън. След изстиване се прецежда, ползва се подсладена с мед (захар) и лимонов сок - за вкус. Пие се 3 пъти на ден - сутрин, обед и вечер 10 мин преди ядене по 75 г.
И в този случай, както и почти във всички останали, билката се взема продължително (което значи, че се приготвя през ден посоченото количество).
В комбинация с посоченото лечение (или самостоятелно) може да се пие отвара от стреловидна жьлтуга - листа и цвят, наситнени, в количество 2 супени лъжици в 500 г кипяща вода и последвало доваряване на тих огън 15 мин.
Вариант на посоченото състояние са случаите, когато човек се обезкуражава и отчайва по най-малък повод или дори без повод. Според някои геронтолози това е естествено последствие от трудностите, които съпътстват живота.
Лечителя препоръчваше на възрастните хора, поразени от тази беда, да използват горска тинтяв. Листа и цвят от тази билка, 2 супени лъжици, в 500 г кипяща вода се варят на тих огън 15 мин. След изстиване се прецеждат и подслаждат (мед, захар). Взема се 10 мин преди ядене сутрин, обед, вечер по 75 г.
Този вид депресия може да се изрази и в особено колебание (по-точно колебливост), която съпровожда всяка мисъл и хрумване на страдащия. Това изглежда да е слабост на мисълта му, която при всяко намерение да се направи или предприеме нещо тутакси води до разколебаване. При този вид депресия хората са обладани от духа на отрицанието, който е в постоянен диалог със самите тях и засяга и най-дребните им желания или намерения.
Когато тази колебливост „покрие" целия живот на човека - т. е. онова, което възнамерява да направи, и това, което обмисля, без да намира решение, наложително е лечение. То е като измъкване на потърпевшия от някакъв капан, в който се е движел опипом, за да установи, че няма никакъв изход.
Ще му помогне несъмнено отвара от ирландски мъх (морски кадаиф, а също и трепетлика. Кора, листа, цвят, пъпки - т. е. цялата билка - се използва за отварата: 2 супени лъжици наситнена билка в 500 г кипяща вода с последващо доваряване на тих огън 15 мин. Изстудяване, прецеждане и поемане 10 мин преди закуска, обяд, вечеря по 75 г.
Ако притесненията (колебания, нерешителност, жал, мъка и пр.) предизвикани повече от мисли за близките, отколкото от размисъл за собственото

[Sol niger *]

Благодаря ти за тази информация !



Много харесвам твойте постове, EXARP .

[EXARP]

Радвам се че поне на някой му е полезно това което поствам