Магическото колело

[huskarl]

ОТРАЖЕНИЯ НА СВЕЩЕНИЯ КРЪГ
РАЗМИСЪЛ ВЪРХУ ДУХОВНОСТТА И КОСМОЛОГИЯТА НА ЛАКОТА

От Мариан Скербъроу

ВЪВЕДЕНИЕ

Бих искала да започна с това, че всичко, което ще кажа по-нататък, е моя интерпретация на някои от символите, които изграждат светогледа на лакота. Бих искала също да припомня, че НЕ съм лакота и като всеки “приобщен” имам не толкова дълбоко подсъзнателни и издържани усещания и разбирания, каквито са на израстналия с тази митология от рождението си.

Освен това съм жена, обучавана да мисли по “индиански” начин от мъже и от прочетени книги. В голямата си част това, което съм научила, се базира на написаното от белите етнолози от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Имах щастието обаче да бъда в контакт с някои лакота и да участвам в техни церемонии, както днес се практикуват, и тази опитност позволи на осъзнаването ми да се развие от кабинетна духовност до начин на живот, който водя ежедневно.

Намерението ми тук е да дам изява на моя индивидуален символен език - езикът на моето подсъзнание. Той преобладаващо, но не изцяло, се е определя от символите на лакота. Аз съм бяла американка от края на двадесети век, възпитавана в римо-католическата вяра, която върви по “Червения път” по най-добрия начин, който й е известен. Той сигурно не е “верният” начин или единственият. Моля всеки, който чете тези редове, да разбере, че в никакъв случай не се опитвам да кажа, че моето виждане се споделя от всички лакота или от който и да е от тях. То просто е израз на ограниченото ми разбиране на този богат духовен и културен възглед за света.

Обръщам се към всички мои приятели и роднини лакота, които биха могли да прочетат това, с молба да простят моите неточности и нещата, които съм разбрала погрешно. Написаното е мое лично виждане, то не е замислено да бъде представително за духовността на лакота.
Накрая бих искала да изкажа признателността си на всички хора, които ме научиха да бъда истинско човешко същество, и на всички духове, които са разговаряли с мен, откакто се научих да ги слушам. Уопила! Животът ми е красиво изработен наниз мъниста благодарение на вас.

Мариан Скербъроу
1998, лятото


КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА МАГИЧЕСКОТО КОЛЕЛО?

Магическото колело е метафора на живота и инструкция към хората (хунунмпа) как да живеят в хармония (да вървят по Червения път), докато учат уроците, които животът трябва да ги научи. То е по някакъв начин много подобно на даоистките символи ин и ян. Изобразява се като разделен на четири кръг и е почти универсален символ на земята и четирите посоки.

Бих предпочела термина “свещен кръг” (чанглешка уакан), защото употребата на “магическо колело” се нуждае от цялостно предифиниране, за да бъде приближена до разбирането на лакота.* Общоприетото схващане за “медицина” е като за нещо, което взимаш, когато си болен, и думата не носи алюзия за свещеност или тайнственост. Колелото, взето като предмет, не е съществувало за хората от Северна Америка преди идването на европейците. Лакота обаче правели церемониални обръчи и разбирали кръга като метафора на смяната на сезоните и хода на човешкия живот. Така “магическо колело”, макар да е картинно описание на тази метафора, не изразява много добре на английски език идеята за тайнствения и изпълнен със сила начин, по който се разгръща животът.

Преди около осем години бях в колиба за потене и както гледах към ямата, където лежаха камъните, пред лицето си видях спирала от електриково-синя светлина. Помислих си, че сигурно халюцинирам, затова отместих очи. Когато погледнах отново, тя още беше там. По-късно запитах онзи лакота, който разливаше вода на церемонията, какво всъщност съм видяла. “Таку Шкан Шкан” - каза той. Попитах какво означава това и мъжът ми отговори: “Това, което се движи”. Не можах да разбера от него повече и си тръгнах много разочарована, защото исках по-пълно обяснение.

Няколко години след това чух една история за шамана Елмър Рънинг. Елмър подготвял място за лагеруване за Танца на слънцето и копаел яма за една от тоалетните, когато някакъв млад човек се приближил до него и го попитал дали може да поговорят. Елмър казал, че е зает, но младежът можел да говори, докато той и приятелят му работят. Младият човек обяснил, че мисли, че е имал видение, но не знае какво означава то. И разказвал около 45 минути, през което време двамата мъже продължавали да копаят. Когато свършил, попитал Елмър какво мисли. Елмър оставил лопатата и гледал младежа в продължение на няколко минути, преди да отговори. Тогава казал: “Ти имаш добър ум. Използвай го.” И се захванал отново с копането.

Аз имам добър ум. Мога да го използвам, за да намеря отговора. Метафората на свещения кръг ми помогна много да разбера цялостната идея, стояща зад първото ми видение.

Много съм чела за Таку Шкан Шкан. То е важен аспект на живота, нещо като “първичен катализатор”. Видях го в първото си видение и после често го виждах в колибата за потене. То стана първоначално причина да стъпя на Червения път и никога да не погледна назад. Не очаквах нищо. Просто исках да живея добър живот и да опознавам нарастващата си Сила във всекидневните неща. Оттогава ми се случиха много странни и чудесни неща. Бях удостоена с честта да нося Чанунпа (свещената лула) и да участвам в много церемонии на лакота. Оказва ми се неизразимата почит да присъствам и да бъда свидетел на велики видения и чудеса. Свещеният кръг обхваща всичко това и много повече.

Светът е кръг без начало
никой не знае къде е истинският му край
Всичко зависи от това ти къде си
в кръга, който се върти наоколо
Половината време сме с главата надолу
из филма “Изгубени хоризонти”


ИЗТОК - УИОХЕЯНПАТА, ПОЗНАНИЕ

Началата изпълзяват от шала на нощта и Праотецът Слънце отново осветява света.

Когато съм във ваканция или по време на Танца на слънцето, едно от нещата, които обичам, е да гледам изгрева над равнините. Това е чудо, което толкова редовно се повтаря, че понякога пропускам да забележа неговото величие.

Седнала съм и наблюдавам как Тункашила Уи (Праотецът Слънце) се катери по хоризонта, воден от красивата Уопе (Утринната звезда), загърната в последното тъмносиньо на нощта. Понякога виждам сянка на ястреб, ловуващ в розово-оранжевото утринно небе. Когато мисля за източната част на Свещения кръг, това е образът, който имам в съзнанието си.

Изтокът е пролетта, детството, зората и началото.
Казват, че изтокът е място на познанието и интелигентността, но и на глупостта. Казват също, че старецът от изтока живее на остров и че неговото типи е цялото окичено с пера от хищна птица. Твърдят, че той знае всичко, което някога се е случвало, и всичко, което някога ще бъде. Че е вечно в лошо настроение и мързелив. Не обича да бъде безпокоен, но би споделил познанието си с всеки, който достатъчно настойчиво го помоли. Негов специален пратеник е враната. Тя се счита и за птица на войната.

Жената Паяк му е приятел и тя понякога учи хората на нови неща, за да им помогне се справят в света.

Изтокът е началото на Синия път. Пътят на войната, на конфликтите и трудностите в живота. Движи се от изток към запад, от светлина към мрак. За мен цветът на изтока е жълт или златен. Той обаче е по някакъв начин и като цвета на водата и аз често си представям всички багри на зората, когато мисля за това място.

Неотдавна по радиото чух да говори един университетски преподавател, помолен да произнесе слово послучай дипломирането на студентите. Той каза, че познанието НЕ е винаги добро само по себе си. Това, което имаше предвид, е че познанието е опасно. То не е гаранция за мъдрост. Всъщност, познанието може да бъде най-деструктивната сила на планетата. С негова помощ беше създадено ядреното оръжие и хората без разум биха могли да го използват. Ето защо разбирам изтока като начало на пътя на войната. Познанието е сила, но то не включва задължително мъдрост за използването й.

Изтокът е място на началата. Времето на младостта и ученето за живота. Мисля за изтока като за място, където човек се учи от другите хора. Вида познание, който се придобива тук, е относително безболезнен. Той идва по-скоро от опита на другите, отколкото от твоя собствен. Когато се учиш от учителите и родителите, ти си на източния път на мислене. Човек, който прекарва много време на източния път, е такъв, който се учи да прави нещата от четенето на книги.

Когато мисля за изтока, винаги мисля за небето. Има едно място непосредствено на север от Денвър, наречено Червените скали. В деня на зимното слънцестоене се изкачвахме там, гледахме равнините отгоре и посрещахме изгрева на слънцето. Виждаше се почти на двеста мили наоколо. Небето беше толкова много, че земята изглеждаше незначително малка.

Говори се, че Бялата Бизонова жена донесла свещената лула от изток. Някои хора казват, че тя всъщност е Уопе, Утринната звезда. Чанунпа (свещената лула) произхожда от изтока, макар че аз винаги съм мислила за Чанунпа по-скоро като за център, отколкото като за един от краищата на кръга на живота.

Когато мисля за Таку Шкан Шкан, това, което се движи, аз мисля за изтока, защото нещата изглежда започват от тази посока. Един от важните уроци, които съм получила тук, е че нищо не остава същото. Нещата порастват или умират, но в нашия свят няма такова нещо като застой. Свещеният кръг се движи. Движила съм се по него и през него много пъти в живота си. Ето защо, церемониите като цяло се свързват с изтока. Те помагат на хората да се справят с големите промени, през които преминава живота им - раждане, смърт, порастване, зрелост, природни бедствия и други крупни промени, които малко зависят от човека.

Моят приятел - птицата колибри, идва от изток. Колибрито има известна воинска сила, защото е много бързо и може със завидна ловкост да се вмъква и измъква в различни ситуации. Виждам го като мъничко бижу с крила. Веднъж ми казаха, че колибрито едва ли има голяма сила, защото лети близо до земята. Не вярвам в това. Красотата е посвоему сила, при това много могъща. Красотата може да лекува духа.


ЮГ - ИТОКАГАТА, ЛЕЧЕНИЕ

Когато не се чувствам добре, по пладне излизам и заставам със затворени очи и с лице, обърнато към слънцето. Чувствам как топлината се просмуква в мен и прониква в костите ми. Правя го и когато съм угнетена и объркана. Слънцето лекува и помага, дори когато е ослепително горещо и въздухът е влажен.

То действително ми дава сили, когато съм депресирана, и дори, струва ми се, започвам да мисля по-ясно след пет минути под слънчевите лъчи. Когато мисля за юга, всъщност мисля за лекуващата сила. Силата, която изгонва всички сенки от живота. Югът е честен.
Югът е лятото, юношеството, пладнето и прогреса.

Югът е посоката, към която са обърнати всички хора. Когато се нуждаеш от нещо, обърни се към човек от юга, Окага, той винаги ще помогне. Пратеник на Окага е прерийната чучулига. Смята се, че тази птица може да говори езика на лакота. Тя често се появява в различни истории като помощник на хората. Считана е за птица, която винаги помага и рядко влиза в конфликт с капризните човешки същества.
В моето видение птицата на юга е лебедът. Чувала съм, че той символизира любовта и женската привлекателност. Ако някоя жена е неомъжена и си търси съпруг, тя носи лебедово перо в косата си. (Една жена лакота, наречена Двата Свята, ми каза това.) Мисля за лебеда като символ на всичко красиво в живота.

Цветът на юга, на лечението и помощта, в моето видение е червен. Когато се нуждая от нещо, завързвам тютюн във вързопчета от червено сукно. Запалвам моята лула и моля Тункашила Окага да ми помогне. Окага винаги е мил с човешките същества и му доставя голяма радост да помага.

Мисля за Юипи церемонията като за част от тази страна на кръга, защото предназначението й е да помага и да лекува хората. Никога не съм била на Юипи, но разбрах, че когато шаманът (Уичаша Уакан) я прави, той използва дрънкалки. Казвали са ми, че в тях има 405 малки бели камъчета. Те се вземали от мравуняци. Мравките избутват камъчетата навън и те могат да бъдат намерени в основите на мравуняка. Камъчетата представят 405-те бели каменни хора. Това са духове, които принадлежат на всички, не само на лакота, и ще помогнат на всеки, който ги помоли по уважителен начин.

Ханблечия (търсенето на видения) също е церемония, която се свързва с юга, защото видението, което се дава при нея, прави човека по-ценен за себе си и за обществото си.

Много млади хора отиват на хълм и очакват, че духовете веднага ще дойдат и ще им поднесат видение. Очакват също, че веднага ще разберат какво означава то. Обикновено не става така. Има една история, която Арчи Куция Елен обича да разказва - за младеж, който стоически стоял на хълма, много по-дълго отколкото трябвало.

Камъните, дърветата и птиците се оплакали, че виковете му през нощта им пречат и ги държат будни. Големият камък над неговата яма му казал да си върви, но младежът бил решен да остане цели четири денонощия и да получи своето видение. На третия ден камъкът го подгонил надолу по хълма, но младежът се върнал обратно, защото още нямал видение. Накрая скалата заплашила да го премаже, ако не се махне. По-късно младият човек се оплакал на вуйчо си, че не получил видение. А вуйчо му го запитал: “Мислиш ли, че говорещите камъни, които са те преследвали, са нещо, което се среща всеки ден?” Понякога виденията, които имаме, не са тези, които сме искали или очаквали, затова вероятно и не доглеждаме това, което е точно пред очите ни.

Южната страна е интересна и по друг начин. Това е мястото на съзряването. При цялата помощ, която е възможна тук, младежът обикновено е последният, който се сеща да я поиска. В тази част от кръга се научаваме да приемаме щедростта на другите. Хубаво е да помагаш и да бъдеш щедър, но понякога ти и тревогите ти са възможност за хората в твоя тийошпайе (род, клан) да бъдат на свой ред щедри.

На юг аз поставям и свободата. Свободата е възможността да правиш избор. Това е силата да действаш свободно и без принуда. Същевременно тя е нещо много рядко. Истинската свобода е като любовта, много е трудно да бъде дефинирана. Когато сме млади, имаме чувството, че сме безсмъртни, че светът ни ще трае вечно. Изборът, с който разполагаме в младостта си, е почти безграничен. С времето той се стеснява. Вярваме, че трябва да се приспособим към изискванията на обществото - да правим нещата, които трябва, и да бъдем, каквито трябва. Разбира се, всичко това е илюзия. Щом сме готови да живеем с отговорностите си, винаги можем да избираме собствения си път.

Мисля, че истинското щастие също се намира тук. Не зная кой го е казал, но веднъж прочетох следния цитат: “Успехът е да получаваш, каквото искаш. Щастието е да харесваш това, което си получил”.
Казано ми беше, че югът е краят на Червения път. Винаги, когато се движим по пътищата на Свещения кръг, ние свършваме тук. Не зная защо става така, но тази страна е толкова уютна, че се надявам казаното да е истина.

Тъмната страна на юга е егоизмът, саморазрушението и егоцентризмът. Егоцентризмът е гордост и високомерие, взети в тяхната крайност. Мисля, че това е нещо като заболяване на съзнанието или егото. Важно е, ако можеш, в тази част да научиш урока си по смирение, защото по-късно този урок ще ти бъде демонстриран по много конкретни начини. Тук можеш да се поучиш от наблюдението върху другите.

Много енергия има в юга и тя може да бъде насочена позитивно или негативно.


ЗАПАД - УИОПЕЯТА, МЪДРОСТ

Преди много години бях застанала на висока отвестна скала в Южна Дакота и гледах на запад. Виждах Паха Сапа (Черните хълмове), очертани на хоризонта. Беше по залез и небето беше накичено с розово, синьо-жълто, виолетово и с огромното оранжево Слънце. За няколко мига съгледах сърдити облаци в индиго и сив като бухващо дъжд се спусна над хълмовете. Светлината на светкавица проблясна и се сля с тази на слънчевите лъчи, промъкнали се през пукнатините в облаците. Беше възхитително. Стоях, прикована от гледката на бурата, вилнееща под залязващото слънце. Стоях там толкова дълго, че едвам успях да избегна дъжда, който се изля близо час след първата поява на буреностните облаци. Тази благоговейна сила виждам, когато мисля за западната част от Свещения кръг.
Западът е есента, зрелостта, залезът и стабилността.

Праотецът от запада се казва Ея. Неговата мъдрост не е от света, а от духовете. Ея живее с Уакиниян, Гръмотевичните същества. Бурята идва от запад във Великите равнини. Ея може да бъде призован, ако приближава буря.

Пратеник на запада е лястовицата. Тя лети пред буреносните облаци, гмурка се сред светкавиците и пак се явява. Описва кръгове, когато предстои свирепа буря, и предупреждава хората, че Гръмотевичните същества са близо.

Цветовете на Ея са черно и тъмносиньо. В моето видение цветът на запада е син. В сънищата си съм виждала прилепи и винаги са ме привличали, но не зная какво всъщност означават.

Сънувала съм също Двойната жена (Анунките). Анунките е могъща метафорична фигура, представяща конфронтиращите се страни на творческия гений. Талантливият творец често изпада в различни настроения и е трудно да си покрай него. Анунките представя също положителните и отрицателните страни на женската същност, както Иктоми - тези на мъжката. Моето усещане е, че Анунките също принадлежи към запада.

Двойната жена някога била най-красивото същество в целия свят. Името й било Ите, което означава “Лице”. Била дъщеря на Стареца и Старицата. Била толкова красива и умна, че майка й мислела да я направи жена на Слънцето.

Слънцето, Уи, бил женен за Луната, Хануи. Старицата обаче била убедена, че дъщеря й трябва да е негова съпруга. Уговорила се с Иктоми да й помогне, а тя от своя страна щяла да му съдейства да направи хората за посмешище.

Слънцето имало празненство и Старицата облякла Ите в най-хубавата дреха, а косата й четкала, докато не станала гладка като крило на врана. Така приготвени, те отишли на големия празник. Когато стигнали там, почетното място до Уи било празно. Старицата казала на дъщеря си да седне на него и да храни Слънцето с най-отбраната храна.
Междувременно Иктоми пресрещнал Хануи, която също отивала на празника, и й казал, че нейният съпруг погледнал с нови очи красивата Ите. Заръчал й да си отиде вкъщи и да се украси така, че мъжът й да вижда само нея. Тя се прибрала, за да се украси, и така закъсняла. Когато накрая се появила на празника, Хануи видяла мястото си заето от друга жена. Застанала зад съпруга си, покрила лицето си с дългата си коса и заплакала. Уакантанка я чул и решил да разбере какво става.

За да накаже Ите, Уакантанка й оставил красивото лице, но й дал и друго, ужасяващо. Двойната жена е дух, притежаващ голяма власт над жените. Тя е покровител на изкуството и на песента, а понякога може и да лекува. Тя има също своята злобна и отмъстителна страна, сблъсъкът с която е ужасяващ. Мисля, че тя олицетворява творческия характер на жените, който има две страни - светла, красива и съзидателна и тъмна, грозна и разрушителна. Когато за пръв път прочетох за Анунките, бях поразена от приликата й с индийската богиня Кали.

Понякога Анунките се движи по земята като черноопашат елен, който внезапно се превръща в красива безмълвна жена. Жената подмамва младите ловци далеч в равнината, след което се превръща в елен и изчезва. Ако мъж преспи с нея, умира. Затова мъжете лакота никога не приближават самотна жена в прерията. Вероятно затова и първият скаут, приближил Бялата Бизонова жена, умира.

Жените, на които Двойната жена изпраща сън, обикновено виждат и двете й страни. Това са жени с някакъв артистичен талант или сила и тя им показва какво би могло да се случи, ако не контролират природата си.

Бодливото свинче представя красивата страна на Анунките - преди хората да имат мъниста, те украсявали предметите си с неговите оцветени игли. Виждала съм бодливото свинче във виденията си. Има само няколко хищника, които го преследват, и то не е плашливо. Можеш да го приближиш направо в дивите места и да го нахраниш.

Тези животни обаче се хранят през нощта, затова не ги срещаме често денем. Те са същества наистина дружелюбни и когато се появят в съня ти, ти показват нови образци на мънистени или иглени бродерии.
Западът е място на загадките и тайните. В него е домът на Гръмотевичните същества. Той е мястото на Хейока. Измамниците, Койота и Иктоми, също идват оттук. Западът е краят на Синия път.

Предполагам, трябва да кажа няколко думи за Хейока, Свещените клоуни. Те са хора, сънували (или имали видение за) Гръмотевичните същества или Ея. Те вършат нещата наобратно, за да разсмиват другите. Много Хейока биват инструктирани насън за всевъзможни странни начини, по които да живеят. Някои от тях през цялото време трябва да правят всичко отзад напред в някакъв откачен порядък. Много съвременни Хейока работят като родео клоуни, а познавам и един, който участва във филми като фокусник. Казват, че някога трябвало да се мият с прах и кал и да носят косите си сплетени в лагера, а по време на война разпуснати, обратно на обичайното. Много трудно нещо е да си Хейока. Всички Свещени клоуни се считат за лечители. Ако някой има сън да направи нещо глупаво и противно на общоприетото, трябва да се посъветва с Хейока, за да може да изиграе образите от съня под формата на представление и да бъде освободен от духа на Хейока. Ролята, която сънуващият изпълнява, му носи смирение, а тези, които го наблюдават, учи, че ако се вземат прекалено насериозно, често това, което правят, ще излиза глупаво и лишено от достойнство.

Ако човек види в съня или видението си Гръмотевично същество, това е ясен знак, че трябва да стане Хейока. Тогава той следва да се обърне към обществото на Сънуващите гръмотевици. След специална церемония той ще бъде приет за член на това общество. Ако не иска да бъде Хейока, отива при шамана и прави друга специална церемония, която да го освободи от задълженията на видението му. В противен случай ще му се случат лоши неща. Може да бъде ударен от светкавица.

Ако жена има подобен сън, тя би трябвало да се освободи от него, колкото е възможно по-скоро. Много е трудно да си добра съпруга и майка, докато си Хейока. Никой млад мъж не би пожелал да си вземе такава жена. Чувала съм, че имало няколко жени Хейока, но като цяло са голяма рядкост.

Не всички сънища, в които присъства светкавица, са Хейока сънища. Само тези, в които сънуващият вижда Гръмотевичните същества, са ясно послание, че от него се иска да бъде Хейока.

Уинкте е вид Хейока - мъж, който живее и се облича като жена. Думата “уинкте” е много интересна, когато се преведе. “Уин” означава “жена”, “кте” - “ще е в бъдеще”. Някой би казал, че Уинкте е просто хомосексуалист със социалната функция. В действителност не е такъв. Уинкте живеят и работят като жени; те често се омъжват (за мъже) и отглеждат осиротели деца от двата пола. Всички Уинкте са имали видение или сън за Двойната жена, често след като са преминали първата си ханблечия (търсене на видение или постене за видение). Считало се за голяма чест, в лагера ти да живее Уинкте. Към тях се отнасяли също като към останалите жени и те били допускани до женските общества. Тъй като били докоснати от Двойната жена, често бил големи творци, майстори на иглена или мънистена бродерия, художници. Друго, което ги правело търсени и известни, било правото им да дават специални имена. Ако дете получи име на възрастен вследствие сън на Уинкте, това се счита за знак на бъдеща известност и талант. До преди около сто години на всяка церемония трябвало да присъства Уинкте, иначе нещо й липсвало. Хейока са велики лечители и по тази причина често ги вземат в бойни походи. Ето защо и Уинкте често са воини и са много ценени заради лечителски си способности. Днес с думата “уинкте” се обозначава хомосексуален мъж.

Иктоми се страхува от Хейока и не им погажда номера.

Ако обидиш Хейока, те ще ти докарат обрив по кожата и болка в очите. Веднъж, когато бях в Инипи (колиба за потене), излях малко вода върху един Хейока. Когато излязох от колибата, очите ми бяха подути, зачервени и ме боляха. Мина ми чак след няколко дни. Тогава не знаех, че това е свързано с онзи Хейока, когото намокрих!

Хейока, който се хвали, изтъква и поставя себе си в центъра, или огласява връзката си с Уакиниян, бива строго наказан.

По време на Танца на слънцето Хейока си правят всевъзможни шеги. Пародират начина, по който танцуват водачите, или изпълняват танца отзад напред. Ядат и пушат насред церемониалната арена и разливат вода на земята пред погледа на танцуващите. Те разсмиват всички ни и ни карат да не се вземаме твърде насериозно. Хейока ни напомнят, че имаме нужда да се смеем на себе си и ни показват по пародиен начин онези същностни неща, които са свещени и към които трябва да се отнасяме с уважение.

Понякога осмиват овластените, за да им напомнят, че са наблюдавани, и хората ще узнаят, ако те вършат лоши неща. Чрез действията си Хейока учат останалите кои начини на поведение са правилни и кои - погрешни.

Западът е място на дълбоките емоции и чувства. Тук всички се отправяме навътре в себе си, за да потърсим отговорите. Свързвам запада със самооценката и мъдростта, с творчеството и тишината. Тук поставям и Ханблечия. Мисля, че сънищата и виденията идват от запада. Много съм научила от пътуванията си из тази част от кръга за това какво да не казвам и кога да не говоря.

Мечката, която се счита за най-близкия роднина на хората, също е от запада. Смятана е за единственото друго двукрако (хунунмпа), освен човека, защото понякога се изправя на задните си лапи. Когато е болна, за да се излекува, тя копае земята за корени. Хората я наблюдават и се учат кои растения трябва да използват, за да изцелят някоя болест. Мечката притежава магията на растенията и е специален вид лечител. Много жени лечителки (пежута уинян) имат видения с Мечка, които им разкриват какви растения да съберат и къде да ги намерят. Скелетът на Мечката има забележителна прилика с този на човека.

Най-удивителното при мечките е, че те спят непробуден зимен сън. Мечката се оттегля от света за три или четири месеца. Може би отива в света на духовете и живее там през това време. Тя е раздразнителна и не обича компания. Индианците смятат непробудния й сън за нещо много свещено и тайнствено.

Може би зная за тази част от кръга най-много, защото трябваше много да науча от нея. Също така, тук аз се чувствам най-комфортно. Понякога обаче имам нужда да изляза и да поема малко енергия от някоя друга част, за да свърша нещо. Артистичното ми вдъхновение идва предимно оттук, но енергията за реализацията му трябва да взема от други части на кръга. Имам склонност да отлагам някои неща.
Иктоми, паякът, е едно от най-могъщите създания на земята. Някога Иктоми бил човек. От видение той научил, че ако излезе сред равнините и танцува продължително, ще му бъде дадена сила да помага на хората. Затова Иктоми се отдалечил от лагера и затанцувал. Танцувал цели четири дни. Когато се върнал, светел от сила. Всички забелязали, че изглежда различен и където отидел, го следвал слаб вятър.

Известно време всичко било наред. Иктоми излизал да ловува и винаги се връщал с месо. Хранел старците и сираците и бил известен като мил и щедър човек. Но той отишъл отново в равнините и отново танцувал. Този път го нямало осем дни. Когато се върнал, имал толкова много сила, че хората усещали горещината на тялото му, докато се движел покрай тях, а вятърът, който го следвал, духал силно. Все пак, той продължавал да ловува за хората, а и скоро имал свои млади последователи, защото “взел ку” на много врагове през следващите месеци.

Още веднъж Иктоми излязъл сред равнините и този път много дълго не се завърнал. Младите му последователи тръгнали да го търсят, но не го открили. Един ден се появил и седнал в свещеното типи сред старите вождове. Силата му била толкова голяма, че когато вървял, земята се тресяла, а силният вятър, който го следвал, се превърнал във вихър и разпръснал типитата из равнините като туфи трева.

Иктоми също се бил променил. Милият и щедър човек, когото хората познавали, си бил отишъл. Новият Иктоми бил претенциозен и егоистичен. Имал повече сила от всеки, затова карал всички да му слугуват. Бил станал твърде могъщ. Младите му следовници се перчели наоколо и нареждали на всички какво да вършат, а те самите повече не излизали да ловуват. Водачът им бил толкова могъщ, че можел да накара другите да го правят заради тях, та нямало повече нужда те да си мърдат пръста за каквото и да било.

Много скоро хората започнали да молят Праотците да ги освободят от Иктоми и последователите му. Не след дълго силата на танцуването повикала Иктоми обратно в равнините, далеч от хората. Те плачели и се молели той да не се върне. Този път го нямало четири луни. Когато се задал, хората отдалече видели как силата му сияе като жарава. Тя превръщала прерийното небе в бушуващи вълни, а тревата обгаряла навсякъде, където стъпел. Той се движел във вихрушка и разрушавал всичко по пътя си. Но когато наближил селото, небето неочаквано потъмняло от облаци и изревало с гласа на бурята. Гръмотевичните същества отворили ужасните си очи и сред бушуващото небе се извила светкавица, която поразила Иктоми. Начаса той се превърнал в паяк и изпълзял по мрежата си до черните облаци. Тогава, също така внезапно, както се появили, облаците изчезнали. Показало се Слънцето и огряло засрамените младежи, които следвали Иктоми.

Праотците чули молитвите на хората и изпратили Гръмотевичните същества да накажат Иктоми. Оттогава той станал паяк и трябвало да носи новини за хората от света на духовете. Често правел за смях човеците, играейки им разни номера. Яздел облаците със своята паяжина и донасял вести отдалеч, но обикновено тези вести били лоши. След като получил способноста да пътува с вятъра, станал много осведомен и се научил да открива загубени неща. Много свещени мъже имат магията на Иктоми.

В края на Синия път - на конфликта и войната, на предизвикателството и приключението - лежат е опитът и мъдростта. Мъдростта се добива чрез внимателно размишление върху наученото и преживяното. Но най-голямото личностно израстване се ражда от тишината.


СЕВЕР - УАЗИЯТА, МЪДРОСТ

Представяла съм си как са изглеждали равнините преди сто и петдесет години. В онези дни имало буквално милиони бизони, движещи се из морето от трева. Чела съм, че се случвало огромни стада да се появят на хоризонта, да го покрият от край до край и само за около час да изчезнат.

Чудя се, как хората са успявали да държат тези грамадни животни далече от своите лагери? Ако върху стадото падне светкавица и то се разбяга панически, не изпотъпква ли лагерите и хората? Бизоните осигурявали всичко за индианците - храна, дрехи и подслон. Но те не били с благ нрав, а и даже малък бизон тежал поне 1000 паунда* . Как са се справяли с цялото това обилие?

Северът е зимата, старостта, смъртта и края.
Чувала съм историята за една жена лакота, която се омъжила за бизон и този брак сродил двата народа. Имало споразумение между тях тогава, че лакота ще уважават бизоните повече от другите четирикраки създания. И въпреки че ги ловуват и използват, за да направят живата си по-добър, лакота ги почитат като източник на своето оцеляване.

Народът на бизоните идва от севера. Те осигуряват на хората всичко необходимо и са щедри и скромни. Зимата е време на угощенията за всички стари хора. Това е времето да бъдеш щедър и да правиш Уопила (раздаване). Щедростта и благодарността живеят на север.
От друга страна, Уазия, Северният вятър, е много злонравен и изпраща снежни бури от север да убие хората и да изтощи земята. Северът е парадоксален: място, където живее народът на бизоните, който храни хората, и място на зимните бури, които убиват хората.
Праотецът от севера е враг на Праотеца от юга, защото Уопе, Утринната звезда избрала Окага за съпруг пред Уази. Много злини идват от север - алчност, завист и отмъщение. Но и много добри неща идват оттам. Основните са благодарността и щедростта. Все пак северът е най-опасната посока за хората. Великата Бяла мечка, която покрива равнините със сняг, идва от север. Вярвам, че и призраците идват от тази посока. Понякога да ни помогнат, понякога да ни навредят, а понякога просто защото са се загубили.

Веднъж четох една история за малко момиченце, което отишло с дядо си на гости у негов приятел. (Случило се през 30-те години на ХХ век.) Вечеряли там и двамата старци се разговорили. Момиченцето било много отегчено (както става с децата, когато възрастните дълго говорят) и решило, че трябва да се прибере вкъщи. Било през ноември. То тръгнало покрай влаковите релси. Знаело, че ако ги следва, ще го отведат вкъщи. Обаче разстоянието било около шестнадесет мили.

Стъмнило се и завалял сняг. На момиченцето му станало ужасно студено. Но било сърдито на дядо си, че говорел толкова много, когато то поискало да си тръгват. Докато следвало релсите му ставало все по-студено и по-студено и накрая почувствало, че неудържимо му се спи. Стигнало до един железопътен мост и било толкова уморено, че пропълзяло под него, за да се скрие от снега, и задрямало. Странно, щом легнало и се потопило в съня, повече не му било студено.
Снеговалежът се засилил и вятърът зашибал като камшик. През сън момичето чуло звук и, като се огледало, видяло стар индианец със старомодни дрехи, да стои пред него. Бил увит в червено вълнено одеало с красива мънистена ивица.

Той говорил на детето и го нарекъл внучка. Казал: “Стани, Чункши. Трябва да се събудиш, трябва да вървим”. Помогнал му да се изправи и те закрачили по обратния път. Старецът увил одеалото около главата си така, че момичето можело да вижда само едната страна на насеченото му лице и старомодните му плитки. Дълго вървели; накрая детето просто повече не можело да продължи. Решило да седне, независимо какво казвал старецът. Точно тогава от тъмнината и въртящия се сняг се показал дядото, яхнал един впрегнат кон. Той прибрал внучката си и я отвел при приятеля си. Момичето липсвало от около шест часа и дядото бил обезумял от тревога.

Детето било в полу-съзнание, когато го внесъл в колибата. Бурята идвала от север и за по-малко от два часа се превърнала във виелица. Момичето имало малко измръзване на палците на краката, но успяло да се възстанови, без да ги загуби. Когато попитало дядо си какво се е случило със стареца, той се учудил. “Какъв старец?” - запитал. Детето обяснило какво се е случило и им описало възрастния индианец. Собственикът на колибата придобил странно смешно изражение и казал, че описанието много подхожда на един старец, живял наблизо, но не можело да е той, защото една нощ, докато прекосявал моста пиян, бил блъснат от влак и убит. Това било преди 30 години.

Призракът спасил живота на момичето. Тогава то обещало, че никога през живота си няма да докосне алкохол и спазило обещанието си.
Разказвам тази история, защото тя илюстрира двете страни на севера.
В моето видение цветът на тази част от кръга е бял. В равнините северът управлява бурите, които преобразяват пейзажа в гладка белота. Моя приятелка, Алис, живее във ферма в Пайн Ридж. Оборът е почти на 400 м от къщата. През зимата те завързват въже от предната веранда до вратата на обора, за да не се загубят в снежната виелица, когато сутрин трябва да хранят животните. Дори когато не вали сняг, може да се извие внезапен силен вятър и да издуха към небето вече натрупаната снежна покривка. Наричаме това земната виелица. Тези земни виелици често са по-лоши и по-опасни от истинските бури.

В моето видение понякога призраците се прилепват към живи хора. Те обикновено нямат намерение да напакостят на някого, а използват енергията на живите, за да се задържат на земята. Лесно е да ти се прилепи призрак, когато си уязвим или болен. В тези случаи призраците лесно биват притегляни от човешките същества. Можех да виждам призраци, още когато бях малко момиче и мислех, че всеки може да го прави. Вярвам, че това е дар от Праотеца Уазията.

Наблюдавала съм, че хората, които участват в Инипи Кага (церемония в колиба за потене), нямат прикрепени към себе си призраци. Предполагам, че тъй като това е церемония за живот, те не могат да бъдат вътре с хората.

Както югът е посока на живота, към която всички хора са обърнати, така северът е място на старите и мъртвите. Това е времето, в което старейшините трябва да предадат наученото на младите. Зная, че много старейшини сядат и говорят с по-младите за това, какво означава да умреш и за други важни неща от живота. Същите тези хора може да не са имали какво да кажат в продължение на тридесет години и изведнъж, накрая, внезапно заговарят и говорят с часове.

Мисля за севера като за място, където се научавам на щедрост. Зная, че тук се научаваш на смирение, ако още не си го научил. Всичко старее и всичко умира. Няма изход от това, животът изисква тази цена от нас. Мисля, че човек трябва да прекара много време в размисъл върху това, преди прозренията на ума да станат активно начало във всекидневните дела.


В ЦЕНТЪРА - ЧАНУНПА И ЧАН УАКАН

Поставям Чанунпа в центъра, където Синият и Червеният път се срещат.

Чанунпа е свещената лула. С нея се молим. Тя е най-важното нещо, което лакота притежават, а церемонията с нея е на-важното нещо, което правят. Моето мнение е, че церемониите без Чанунпа нямат сърце.

Думата “чанунпа” идва от “чан” (дърво или клон) и “нунмпа” (две). Вероятно името е произлязло от двете дървени части, прилепени една към друга, които служат за мундщук на лулата.

Огнището на Чанунпа най-често е издълбано от камък, наречен катлинит или червен камък за лула. Чувала съм, че към този камък се отнасят като към “кръвта на майката земя”. Най-разпространен е в Южна Минесота, но се среща и на други места. Това всъщност е вкаменена глина. Наречен е катлинит на художника Катлин, който пътувал из Запада през ранния XIX в. и бил много обичан от манданите. Той успял да осъзнае силата и значението на Чанунпа за тях и за много други племена от равнините. На някои индианци не им харесва камъка за лула да се нарича катлинит, но Катлин е бил почитан от много техни предци и те са го наричали свой приятел.
В моето видение цветът на центъра е виолетов. Той е срещата на червената земя и синьото небе. Когато се моля, молитвата ми е за хармония във вселената. Лулата в центъра е символ на хармония и здраве.

За мен Чанунпа е много повече от сбор от съставни части. Тя не е просто инструмент, с който се моля. Тя е духовно същество, което ме удостоява с помощта си. Когато свържа огнището и мундщука, Чанунпа се събужда и чува всичко, което казвам. Когато я изпуша и всичките ми молитви са се издигнали към Уакантанка, аз ги отделям, а духовете отново заспиват.

Молитвите ми се носят с дима и се издигат на крилата на петнистия орел. Той е птицата дух на центъра. Когато стоиш в центъра, ти се намираш най-близо до Праотците. Когато си в центъра, ти си обект на най-внимателно разглеждане. Да застанеш там, когато не си духовно чист, или когато си извършил нещо лошо, е като да поканиш съда на духовете. Ето защо някои хора оставят лулите си настрана, докато пият или правят неща, които биха привлекли вниманието на Праотците върху тях. Мисля, че това е мъдро, въпреки че има и такива, които не са съгласни с мен.

Чувала съм и съм виждала как се стига и до някои крайности. Зная за хора, на които им е казано, че трябва да погребат, изгорят или натрошат лулите си, защото сериозно са сгрешили в нещо. Те казват, че някой, когото уважават, ги е посъветвал да го направят. Мисля, че това е ужасно. Лулата не е любима детска играчка, която можеш да сложиш настрана или да ти бъде отнета за наказание. Чанунпа е отговорност, която всеки зрял човек трябва да защитава. И не мисля, че лулата трябва да се погребва в земята, да се троши или по някакъв начин да се разрушава, независимо какво е направил нейният притежател. Хората, които се грижат за лулата, наричаме пазители, не собственици. Не можеш да притежаваш друго същество, можеш само да се грижиш за него или да го пазиш за известно време.

Казано е, “Никога не поставяй себе си преди лулата”. Това означава, че човек никога не бива да мисли, че е над Праотците. Означава също, че не трябва да се смятаме за по-добри от другите друкраки, без значение колко объркани или лоши ни изглеждат понякога.
Когато някой бъде призован да поеме лулата, той се нагърбва с много голяма отговорност. Той става слуга на хората. По тази причина много жени не стават пазители на Чанунпа, преди децата им да са порастнали и да е спрял лунният им цикъл. Едва след това те са свободни да станат слуги на хората. Дотогава първо са отговорни към семейството си.

Когато се запознавам с нови хора, винаги докато се здрависваме, си казвам: “Аз съм пазител на лулата. Как мога да ти помогна”. Не го изричам високо, но с тези думи си напомням, че Чанунпа е дар за хората, за да им помага. Този, който има честта да носи това красиво същество, е задължен да помага на всеки, когото е срещнал. Това е, което се има предвид, когато произнасяш “митакуйе оясин”.

Всеки, който е застанал в центъра, е призван да живее живота си като добър човек. Това не означава, че от него се очаква да е перфектен, но се изисква да е цялостен човек и да е човек на честта. Всеки, който се моли с Чанунпа, ще открива, че ако в живота му има нещо, което не е както трябва, постоянно ще възникват ситуации, заставящи го да израстне до нужните цялостност и честност. Тези уроци могат да бъдат много тежки. Понякога могат да изглеждат разрушителни, могат да изглеждат дори нечестни.

Много лакота вярват, че ако човек на силата се възгордее твърде много или върши злини, тогава духовете ще го накажат, наранявайки хората, които са близо до него. Виждала съм такива неща да се случват и зная, че понякога този начин работи. Мисля, че това става, защото е един от най-ефикасните способи човек да се стресне и да промени поведението си. Ако ти си единственият потърпевш от постъпките си, тогава можеш просто да изпаднеш в самосъжаление. Обаче, когато лошото ти поведение наранява другите, натискът те оголва отвън, не ти позволява да се скриеш или измъкнеш. Така се създават ситуации, в които човек се учи да бъде отговорен.

Не всички вярват в такъв тип възмездие, но не мисля, че това има някакво значение. То е като електричеството - ще те нарани, независимо дали го вярваш, или не. Ако човек е пазител на лула, това е едно от нещата, които могат да му случат, ако не е цялостна личност.

Винаги, когато съм имала нужда от напътствие, съм отивала при моята Чанунпа да се помоля. Молитвите ми никога не са оставали без отговор. И понеже съществува разбираема враждебност от страна на някои жени лакота към белите жени, аз трябваше да се уповавам на моята Чанунпа да ме учи на това, което не можех да получа от другаде. Нямах късмета да имам в живота си жена лакота, която да пожелае да ме научи на традиционните начини. Изглежда такъв тип връзка за индианските жени не се вписва в нормалния ход на нещата. Но аз имах Чанунпа. Чанунпа може да те учи толкова добре, колкото и всеки двукрак, дори по-добре.

Напоследък се научих да почитам като център и огнището. Очети (огнището) е място от огромна важност за хората, които живеят в типи. По пладне слънцето е точно над огнището на типито. Като че ли Дядо Слънце дава малко от себе си, за да запазим топлина и за нощта, да сготвим нашата храна и да пушим лулите си.

Огънят е живо същество, което се ражда, храни, отглежда и накрая умира. Докато гори, огънят ти говори и ти пее. Огньовете са древни и нови, мъдри и необуздани, и опасни. В някои случаи огънят е живот, затова към всеки огън би следвало да се отнасяш като към почетен гост в типито.

Мястото на Очети е и място на ямата, в която се поставят камъните в Инипи. Тук живеят нашите многопочитаеми Праотци, които ни дават от своя дъх, за да можем да се пречистим. Те също ни говорят и понякога хлопат като с дрънкалки в Инипи.
Сега ще говоря за Чан Уакан или за дървото от Танца на слънцето. То е център на кръга на Танца на слънцето. Дървото е наша майка, както Земята е наша майка. Чан Уакан ни води в света на духовете и поема всички наши молитви и нужди в себе си.

Чан Уакан представя Дървото на живота. То е другият универсален символ на всичко, което е живо. Когато мисля за Чан Уакан, виждам топола, издигаща се над мен с красивите си молитвени флагове, със ствол, покрит с молитвени вързопчета. Виждам слънцето, промушващо се през клоните й, и петнистия орел, кръжащ отгоре като ангел-пазител.

Силите на Чан Уакан са могъщи като самия живот. Когато танцуваме под дървото, водачите ни казват да гледаме нагоре, да гледаме в него и ще видим там различни неща. То се извисява над теб и дърпа очите ти нагоре, точно както архитектурата на средновековните църкви. Чан Уакан ме изтегля до духовния център на живота. Измъква ме от обичайното съществуване и ме води към Очети Наги, огнището на духовете, или, може би, огнището на звездите. Тук мога да питам всичко, да се моля за всичко по свещен начин. Ето защо винаги, когато се моля, гледам нагоре.

Още се уча от тази част на колелото повече, отколкото от всяка друга. Никога няма да знам достатъчно за нея. Ще слушам и ще уча цял живот и пак пак няма да узная всичко, на което центърът би могъл да ме научи.


СЛЪНЦЕТО, НЕБЕТО И ВЯТЪРЪТ

Когато гледам небето, то малко ми прилича на огромно синьо брезентово покривало. Слънцето, облаците, вятърът, всички изобразяват небето. Когато се моля, гледам небето. Понякога виждам в него неща, които ме изпълват с учудване.

Небето (Шкан) е един от най-старите праотци и всичко, което се движи, се отразява в него по един или друг начин. В прерията то е най-характерната отличителна черта на пейзажа. Уи, Слънцето, и Хануи, Луната, се гонят по него през месеците и затова то се счита за друг свят, в който живеят звездните хора. За тези звездни хора се смята, че са по-близо до Великата тайна от друкраките, но също така са и странни. Небето е типи на Праотеца Вятър, то обхваща Вселената - не само въздухът е този, който опасва планетата.

Небето ме кара да се чувствам малка и смирена и ми напомня, че СЪМ малка и смирена. Често забравям, че въпреки всичката достъпна ми в света технология, съм само едно малко двукрако (хунунмпа), което е точно толкова беззащитно, колкото всяко друго създание на тази планета. Хубаво е да сме горди с доброто, което правим през земния си живот, но твърде много гордост е ужасно нещо. Никой не харесва този, който може да говори единствено за себе си.

Дядо Слънце ти дава светлина, за да виждаш, но ще те ослепи, ако гледаш продължително в него. Дядо Слънце отваря сърцето ти да видиш дали си честен човек. По време на Танца на слънцето ние се взираме право в него и не ослепяваме. Мисля, че това е защото идваме за този танц толкова чисти, колкото изобщо би могло да бъде човешкото същество, и молим за помощ за нас и за хората. Дядо Слънце ми разкри моя път. Той отвори очите ми за някои ужасни неща в мен, но ми показа също как да ги излекувам. Научих се да ценя истински водата в резултат на молитвите под палещите лъчи на слънцето. Това не може да се случи, докато в жаждата си не осъзнаеш колко наистина ценна е тя. Водата е живот. Докато Дядо Слънце работи върху теб по време на Танца на слънцето и не можеш да пиеш вода, после, когато я погледнеш, първоначално я виждаш като ведро, пълно с диаманти.


ЛУНАТА

Луната е много специална за мен. Тя е една независима жена. Преди хората да се появят на този свят, Луната била съпруга на Слънцето. Но Слънцето я предало заради друга жена и Великата тайна решила да го накаже, като ги раздели. След това за вечни времена жените имат право да се разведат, просто като оставят мокасините на мъжа извън типито. Обаче, за да се разведе мъж с жена си, трябва да отиде при племенните вождове и да се опита да докаже, че тя е лоша жена. Тогава те решават дали той може да се разведе с нея, или не. Колкото до Луната, тя отишла да живее сама и веднъж месечно, когато Слънцето я приближи твърде, тя крие лицето си.

Луната говори, когато жената има най-много сила. Тя е свързана с тайната на създаването на живота и е много могъща и тайнствена, много УАКАН. Жената по време на мензис е така изпълнена със сила, че може да нарани мъжете наоколо и да открадне силата им, дори да не го осъзнава. Всяка жена, която има менструация и е притежател на лула, трябва да оставя лулата настрани, преди да е започнал месечният й цикъл. Също така не бива да докосва нищо от церемониално естество през времето, докато той трае. Не бива да готви за никого в този период. Нейните сестри трябва да идват да я хранят и да помагат при храненето на семейството й, когато е “в своята луна”. Това е за защита на семейство й и на нейния народ.

Луната учи жените по време на месечния им цикъл. Затова те трябва да се опитат да тръгнат към себе, да се молят и да пеят през това време. Много жени имат видения или им се разкриват неща от бъдещето и миналото, стига да могат да се оттеглят от всякаква работа и да останат насаме със себе си. Това е периодът на отделяне от мъжете и на фокусиране върху собствената ти сила.

Много мъже се страхуват от силата, която ние жените имаме, и се опитват да ни накарат да се срамуваме, за да се самоубедят още веднъж колко по-добре е да си мъж. Дори днес, когато знаем как децата се появят, мисля, че мъжете се страхуват, че в действителност ние не се нуждаем от тях. Ние сме майки на хората и трябва да сме милостиви към тях, когато силата ни е голяма. Напоследък жените нямат толкова сила, колкото са имали някога, защото не я уважават достатъчно. Когато вземаме сила от мъжете, децата, които раждаме, са по-слаби от своите родители.

Опитвам се да уважавам моята сила по време на “лунния ми период” и дори да трябва да работя, се опитвам да не бързам. Вървя по-бавно и съм внимателна към нещата. Не готвя и когато почивам, се усамотявам в стаята си или се разхождам. Много от картините, които съм сънувала и после избродирала с мъниста, са дошли при мен през “лунното ми време”. Мисля за него като за някакъв вид месечно търсене на видение.

Очаквам всеки месец “моята луна” - времето, когато мога да бъда със себе си и да си почина от другите си задължения на жена.


ЖЕНАТА ПАЯК

Получих “истинското” си име Иктомиуин (Жена Паяк) при втората “врата” на Инипи Кага през 1989 г. То ми беше дадено от мъжа, разливащ водата в тази церемония, Майкъл Стюарт. Майкъл е наполовина лакота и беше първият танцьор от Танца на слънцето, когато срещнах. Когато името ми беше казано, се разсмях, защото мислех, че то означава, че съм като Иктоми. Смятах, че ме описва като говореща твърде много, егоистична и горделива също като него. По онова време не разбирах, че животинските духове имат различни качества, в зависимост от това дали са мъжки, или женски.

Отне ми години да разбера, че жената паяк има много различни сили от мъжа паяк. Тя е също толкова могъща, но по друг начин. Аз трябваше доста да уча, за да осъзная какво името ми в действителност означава и какво се очаква от мен. Преди десет години бях всички неща, които си мислех, че то означава. Но името може да те подтикне да станеш по-добър и мисля, че моето направи точно това.

Много племена имат истории за Жената Паяк, за Баба Паяк. Тя е творец на реалността в традицията на народа хопи. Известно време търсих лакотска история за женския паяк, но намерих една друга. Ще я напиша тук за вас.

Някога много отдавна, преди да изпълзят на земята, човеците изпратили скаут по дълъг тунел да се изкачи в този свят, да види как изглежда и да докладва. Избрали млад мъж, чието име е загубено, но аз ще го наричам Връх на Стрела. Той бил млад и силен, а също тънък и жилав. Преценили, че е подходящ за това пътуване, защото щял да успее да се промъкне през теснините в тунела. Дали му провизии и го изпратили мака мани, т. е. да върви пеша.

За четири дни Връх на Стрела се изкачил по тунела. На места трябвало да се промъква, защото било много тясно. Когато стигнал входа на нашия свят, било жарко пладне и слънцето заслепило очите му, затова се върнал обратно в тунела на тъмно.

Седнал да помисли какво да прави и след малко полегнал, защото бил много уморен. Погледнал нагоре и над главата си видял грамаден женски паяк заедно с неговите малки. Той обаче не ги обезпокоил, а се свил на кълбо и заспал.

Когато нощта приближила лицето на земята, паякът зашепнал, за да го събуди. Мъжът се разбудил и осъзнал, че някой му говори. Трябвало да напряга слуха си, защото гласът бил много тих.

Женският паяк му казал, че се е проявил като добър млад човек, защото не ги нападнал и вместо да ги изгони, за да е сам, ги оставил на спокойствие. Казал му, че ярката светлина на повърхността ще изчезне след малко и той ще може да погледне навън. И още му прошепнал, че иска да го възнагради заради добротата му.

Женският паяк обяснил, че ако върви в продължение на четири дни в посоката, от която слънцето изгрява, ще види хълм. Когато го изкачи, ще намери нещо изключително ценно за хората си. Затова още същата нощ мъжът се отправил в търсене на хълма, а паякът повикал вятъра да му помага и дните станали облачни, макар че не валял дъжд. Така слънцето нямало да изгори очите на човека със силната си светлина.

Когато Връх на Стрела достигнал хълма, той го изкачил веднага и на върха намерил голямо количество кремъчни върхове на стрели и остриета на брадви. Били толкова много, че щели да стигнат на хората за години напред. Връх на Стрела се върнал с тях в тунела и паякът му говорил отново. Научил го как да прави свои върхове на стрели, така че да може да се движи свободно по света, без да е принуден да живее само на едно място.

Ето така хората се научили да правят върхове на стрели и остриета на брадви, както и много други неща от кремък. Мъжът се върнал при своите и им докладвал всичко, което видял и научил.
Разказах историята по памет, затова може да не съм я предала съвсем вярно.

Жената Паяк е трудолюбива и съзидателна. Тя е също и изобретателна и подсказва нови идеи за правенето на нещата. Тя е лоялна и милостива, помага на хората да направят живота си по-добър. Тя знае много неща и живее на изток. Жената Паяк е щедра, тя винаги дава на хората всичко, което може.

Реших да напиша за това накрая, защото касае моето персонално видение. Прекарала съм много време в размишление и молитви, за да разбера какво името ми означава за мен.


ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Този текст беше написан по молба на Нина Т. от България. Тя ме помоли да й разкажа за “Магическото колело” на лакота и ето резултата. Сигурна съм, че не е изисквала от мен да пиша книга по въпроса, но почти това се получи.

Бих искала да й благодаря, че ме подтикна да напиша тези редове. Научих много за себе си, за това, в какво вярвам и какво си спомням. Трябваше да събера познанието, което имам, и да го организирам по логичен начин.

Бих окуражила всеки да опише в какво вярва по отношение на Свещения кръг. Това не означава, че идеите няма да се променят, но написаното може да помогне да видиш на какво ниво е личното ти разбиране.

Зная, че моите идеи и вярвания с времето ще претърпят промени. Ще науча повече и ще натрупам по-голям житейски опит, а това в голяма степен ще повлияе на вярата и на разбирането ми за истината.
Нека всеки, който чете това, не забравя, че съм само на тридесет и шест и че преди дванадесет години нямах никаква представа за тези неща. Трябваше да започна от драскулките, като малко дете. Ползвам много ограничено езика на лакота. Подчертавам, че познавам само част от пътя и неговите церемонии и че уча нови неща непрекъснато. Думите ми не бива да се приемат като единствения начин да се следва този път или като единствения начин да се вярва. Това, което съм написала, изразява само личното ми разбиране и вяра. Всичко, което мога да кажа, е че това е истината, както аз я разбирам. Моето разбиране е като на дете.

Мариан Скербъроу,
Септември, 1998 г.

Цитирано по алманах "Гласът на орела", бр. 2, 2006 г.