През очите на Феята

[hekata_ehnaton]

През очите на Феята

Феята се огледа – на север горите бавно въздъхваха, погалени от хладната ръка на сутешния въздух и отделяха животодайната си въздишка, която любовникът им-вятър, подхвщаше, извайваше и превръщаше в облаци.
На самотната скала, на която седеше Феята се прокрадна едно светло петънце – капчица ден, раждаща се в нощта. След нея – втора, трета... скоро тези капчици се сляха в река от светлина и потекоха към долината. Там, сред китните гори се издигаха Шестте престола – двореца на Шестте Царици на света. В него всяка година се събираха всички ветрове, всички огньове, всички скали, всички реки, за да решат съдбата на света през идните дванадесет месеца. В приказните чупки на кулите, залите, стените и цитаделите, все още се спотайваха окъснели части от нощта, а през почти прозрачните Източни кули се появяваше ликът на Слънцето.
Феята се огледа – на изток полята бързаха да се покрият от глава до пети със светлата река, росата ги превърна в полета, обсипани с диаманти – до където погелда ти стигнеше, до там се простираше тази красота. В далечината се появи силуета на Портата – последните заклинания вече бяха казани, последните ритуали – извършени, последните жертви – принесени. Работата на магията на този свят свърши. През тази порта като черни реки на скръбта изтекоха всички хора – те бяха прокудени от своите събратя да търсят нов живот – далеч от чистотата на този, различен свят...
Феята се огледа – на юг гореше последният огън от Великите огньове. Там се извисяваше града на Пророчествата и огъня му все така извисяваше танцуващата си снага над сенките на стените и къщите. Там бяха последните хора – пристигнаха в този край на света, за да видят как се мъкнат талазите преселници. Но скоро и те последваха колоната на плачеи майки, деца и мъже – града опустя и се превърна в спомен за умрялата вяра на хората в магията.
Феята се огледа – на запад изгрева гореше върху гладката кожа на езерото и водата сякаш звънтеше изпод хладната целувка на ранното Слънце. В езерото се виждаха лодки, кръстосващи повърхността му. Платната бяха като шарени ята от птици, обагрени в червено и синьо, оранжево и зелено.
Цигарата почти догоря, кълбета дим се понесоха над нежната й бяла коса и разпръснаха отровните си талази из нежните прегръдки на въздуха, шепнейки приказки за бреговете на Стикс и за Аида – за Харон, пеещ песента си, носейки мъртвите през бездната на морето от тъга и скръб...
Всички извивки на тези змии отрова говореха на Феята за живота оттатък Портата... където сестра й вършееше човешки глави с косата си, а братята й говореха за мир и войни.
Феята се огледа – света тръпнеше в очакване на деня на Ени Елем – когато нощта е кратка, и Черната Царица няма време да излезе от покоите си, за да излее жлъчта си над небето и земята. В този ден Портата щеше да бъде запечатана, а хората – завинаги изхвърлени от света на запазената магия. Феята си спомняше живота прееди Изселването. Всички бяха заедно, и в добро, и в лошо, хората живяха в мир с другите народи и се спогаждаха, Великата магия, крепяща света простираше ръцете си и го пазеше в милостивите си шепи, докато един ден...
Феята вече не се оглеждаше – погледът й се бе спрял на руините на изток – от там дойде цялото зло, от там, откъдето изгрява Слънцето хората нахлуха през планините и се опитаха да нападнат Шестте престола. Цариците се разгневиха и стовариха гнева си върху всички хора – отнеха им щастието - Земята избълва болестите и покри човешкото тяло с рани, избълва смърт и покри човешкото сърце със скръб, избълва скали и покри долината с трупове; Въздуха избълва отрови и покри човешкото тяло с рани, избълва инстини и лъжи и покри човешкото сърце с отвращение, избълва светкавици и покри долината с трупове; Огъня избълва жупел и пепел и покри човешкото тяло с рани, избълва страсти и амбиции и покри човешкото сърце със завист, избълва лава и покри долината с трупове; Водата избълва мръсна тиня и покри човешкото тяло с рани, избълва погрешни внушения и покри човешкото сърце с горделивост, избълва лед, вълни-убийци и пара и покри долината с трупове...
Така се приключи с мира меджу хората и света, затова Шестте решиха, че хората нямат място повече при тях – построиха Порта, която да ги отведе далеч – в друг свят, в който няма да има вяра, в който хората ще се лутат като загубени деца, без помощник, без да имат подкрепата на Хармонията. Хората загубиха своята безсмъртна душа, защото я дариха на Вселената, а тя – реши да ги върне обратно при техния дом – оттатък портата. В замяна – тя поиска душите им.
Феята погали скалата, на която все така седеше и гледаше къпещата се в светлина долина. Тя усещаше, че хората ще се върнат тогава, и само тогава, когато повярват истински, че света оттатък Портата ги чака с отворени за прошка прегръдки, готов да ги върне там, където принадлежат – в Поселенията на Душите.
Портата издигаше снагата си и шепнеше молитва за прошка за човешкия род, но никой не чуваше молитвите й. Шестте царици пренесоха проклятията си и в новия свят на хората и тените рани не зарастнаха, покриха се със злоба, омраза, смърт и неприязън към Древните земи, заклеймиха магиите, някои ги забраниха, почнаха да копнеят за Духовната си царица, която също ги изостави... и почнаха да измислят богове и демони.
Феята погледна Портата – зееше отворена и чакаше...
Чакаше възмездие за човешкия род. Чакаше децата на Земята и Огъня да открият отново любовта на Цариците...

[damnameneus]

много красиво, браво, нека богинята те закриля

[hekata_ehnaton]

Благодаря - роди се в една прекрасна топла вечер без облаци и се сетих за един свой отдавнашен обед - да разкажа какво представлява света през моите очи...