Сребро и Злато

[hekata_ehnaton]

Пишещата машина кротко тропаше под пръстите на секретарката. Тя тихичко си диктуваше:
- „Име: Даниела Стаменова Иванова, Родена: село Типченица...”...
До нея, на малкото, затрупано от разни бумаги бюрце, седеше тя – Даниела. В дългата й, боядисана в черно коса, все още стояха заплетени малки листенца и клони от крайпътните шубраци, където полицаите я бяха хванали.
В дъното на коридора се показа една огромна, сурова, набита и грозна фигура. Началника на РПУ-то излезе от кабинета си, издърпа листа от пишещата машина на секретарката, хвърли му един разсеян поглед и подкани Даниела да го последва. Кабинетът му бе задимен и въздухът задушаваше всяка пора на тялото й с картанената си прегръдка.
Началника седна на мястото си, а Даниела остана права до вратата – за нея нямаше стол. Той я погледна изпод буйните си вежди и в очите му се прочете насмешка и презрение. Отново заби поглед в листа, писан, недописан от секретарката, но крайчеца на окото му все се стрелкаше към Даниела. Тя стискаше в ръката си едно колие, направено от златни и сребърни нишки, толкова тънко изплетени, че се сливаха на слънчевата светлина.
По някое време на Началника му омръзна да препрочита какво пише на листа и насочи вниманието си върху нея:
- И какво ще правиме сега? – попита той и се изхрачи в кошчето за боклук, буквално залепнало за бюрото му. – Кажи ми, булка, какво да те правя тебе!
- Нищо не ме прави. – отговори му Даниела, но последнитре срички се удавиха в буцата, стегнала гърлото й. – Аз и сама мога да се оправям.
- Виждам, виждам. Ама така не може, г-жице... – потърси фамилията й в листа и щом го намери, продължи. - Иванова. Заловена при кражба, съпротива при арест, нанасяне на малка телесна повреда на служител на реда... Не може така! Ще преспиш тая нощ в ареста, пък утре ще видим.
В ареста Даниела се раздели с колието – то бе отнесено като улика. Тя знаеше, че ако скоро не се измъкне от тук, „уликата” ще изтече по шуро-баджанашките канали и отново ще кацне върху нечие богаташко вратле. Затвориха я в килия с една проститутка, заловена само километър по-надолу от нея, да продава тялото си на непълнолетни. Момичето беше на не повече от 19 години – млада, с красиво-сини, живи очи, руса дълга коса. Мрежестият й чорапогащник бе целият на дупки и тя криеше краката си с якето си. Даниела седна до нея и от очите й потекоха сълзи.
- За пръв път ли си зад решетките? – попита момичето след кракто, неудобно мълчание.
- Да, - каза Даниела и избърса сълзите си с края на ръкава си. – А ти?
- Така като ме гледаш, дали не съм редовна тука? – отговори момичето и се засмя звучно. Бялата тишина на ареста се разцепи и после пак се възроди. – Е, разказвай – кажи ми всико за себе си, и без друго няма какво да правим цяла нощ...
- Какво да ти разкажа? – попита Даниела и погледна малката проститутка, сякаш й бе предложила да се съблече на средата на площад, пълен с хора.
- За какво те пипнаха – като гледам тия черни парцали, едва ли си от моя бранш. Е, айде де – разказвай!
- От къде да започна? – попита Даниела.
- От самото начало, - отвърна „труженичката”. – Все едно аз съм шибания Биг Брадър, а тая дупка е моята изповедалня. От къде си?
- Родена съм в село Типченица, Мездренско. – започна да разказва Даниела. - Учих в „Христо Ботев”, в Мездра. След седми клас, баща ми, Бог да го прости, ме записа в гимназия... тази - за древните езици и култура в Горна баня, а след гимназията записах Археология в Софийския университет. Докато учих се запознах със супруга си, Калоян. Той беше два курса по-голям от мен, красив, забавен, а аз – селско момиче, не бях виждала толкова хора на едно място и не бях и „сваляна” досега... Залисах се, замотах се и още не мога да се отмотая.
- Аз никога няма да се омъжа! – каза Таня, проститутката, и кръстоса краката си. Кожените й дрехи изскърцаха и послушно се залепиха по тялото й. Тя точно това и искаше, тъй като точно тогава, пред решетката мина дежурния. Момичето наду устните си и се наведе напред без да сваля поглед от младото полицайче. Момчето се усети, че става нещо нередно и побърза да изчезне. – Виждаш ли? Мъжете са елементарни животни – покажи им малко от кожата си, и са готови на всичко. Но в момента, в който и се наситят, ставаш досадна, безинтересна и... излишна. Тоя, Калоян – обича ли те.
- Преди ме обичаше. Или поне така изглеждаше – когато бях трети курс в университета, отидохме до село, да ме поиска от баща ми. Той не го хареса и ме дръпна на страни. Пита ме, дали съм сигурна, че го искам. Аз му казах – да. И той ми даде благословията си. Вдигнахме сватбата при родителите ми, след това се нанесохме в апартамента му в София. В началото всичко беше наред, но след няколко месеца брак... той започна да се държи с мен, като с парцал – биеше ме, псуваше ме, водеше си любовниците вкъщи и правеха какво ли не пред очите ми.
- Това е ужасно! – възмутена изкрещя Таня. Дежурният пак мина покрай килията. Тя протегна тънката си ръчичка между решетките и хвана полицайчето за яката. – Имаш ли огънче? Мерси, муцко – ти си моят Спасител! И какво стана после?
- Започнах да се занимавам само с работата си, забравих, че той съществува. Докато беше на работа, аз ходех в библиотеката и четях. Скоро се усетих какво става с мен – започнах да се занимавам с древни келтски и славянски религии – магии, ритуали... това ме накара да се чувствам защитена. Запознах се с хора, които са като мен, и те ме дариха с познания за това, как да го накарам да се върне при мен – и успях. Накарах го да се влюби наново в мен, и щом постигнах своето, го отпъдих – накарах го да страда така, както страдах аз. Останахме женени, но никога повече не го погледнах и не му проговорих.
Скоро, обаче, нещата се промениха – останах съвсем сама – родителите ми починаха, нямах деца, нямах никой до мен. Плащах си за действията си. Тогава я видях.
- Видяла си кое? – попита Таня и доиздърпа, каквото беше останало от цигарата си. Загаси я в тока на черните си ботуши и седна до новата си приятелка, за да я накара да продължи. – Хайде де, кажи – какво си видяла?
- Видях нея! – отвърна Даниела. – Беше толкова страшна, покрита с пепел, кръв и хилядолетен прах.
Погледът на Даниела се беше отнесъл кой знае къде. Таня размаха дланта си пред очите й, но тя сякаш бе невидима – Даниела не я виждаше, а продължаваше да говори:
- Тъкмо се прибирах от работа, когато срещу мен, на улицата, сред най-голямата тълпа, мина жена с високо вдигната коса, вече на възраст, изящно гримирана, с аристократична осанка, облякла елегантна лятна рокля, а Тя висеше на врата й, сякаш бе създадена, за да грее сред скъпа кожа и силен парфюм. Веднага Я познах – това беше Тя – Огърлицата на Жрицата.
- Какво? – попита Таня и се напрегна, за да осмисли думите, които Даниела бе изтреляла срещу й. – Видяла си някаква огърлица?! Аха, значи си клептоманка!
- Не, - извика Даниела. От очите й се стичаха сълзи и тя стискаше края на черната си рокля. – това не е просто колие, бижу или дрънкулка – това е магически предмет – като жезълът на Оракула на Делфи, или като обеците на Нефертити, восъчните кукли на Рамзес – магически предмет, носещ поквара, злоба, мъка и смърт със себе си – злато и сребро. Злато и Сребро – те могат да донесат гибел на всеки, който ги докосне. Последвах жената, тичах след нея – не исках да я изпускам от очи. Роклята й се промъкваше между хората, сякаш без дори да ги докосва – тя бързаше за някъде. А аз бързах да взема колието. Стигнах я точно в чалакалнята на гарата – тя бързо изтича до едно гише и си взе билет до Варна. Още си спомням – първа класа, вагон 4, място 56.
После беше мой ред – купих си билет до Мездра с последните си пари и я последвах. Когато влака тръгна, я намерих и се заговорих с нея. Оказа се, че е добра жена – съпругът й спечелил от тотото и сега я вика във Варна, за да го посрещне от първата му международна среща с първият му клиент на новата му компания. Колието Злато и Сребро й е подарък от мъжа й, по случай успешната среща. Разговорът течеше добре, но аз все още не знаех как да махна колието от нея. Тя постоянно го държеше и си го прокарваше межу пръстите.
По едно време – някоко минути преди Мездра, телефонът й звънна. Тя вдигна, говори с някой непознат и заплака – самолетът, с който съпругът й се прибирал се разбиал заради лошото време. Тя падна на земята и загуби съзнание, а от уплахата и притеснението – ръката й се отпусна и скъса Колието. Аз го грабнах и побягнах. Жената се развика, че съм я обрала. Вече бях на перона – тичах по улиците и се опитвах да се измъкна на полицаите, които чуха виковете на жената от влака и наизлизаха от вагоните. Тичах дълго, излязох от града и тръгнах по пътя към Враца. Исках да метна Колието някъде, където никой да не го намери. Но преди да стигна до Враца, полицията ме хвана. Ударих единият от полицаите с него, и то го сряза през окото... Това е – сега съм тук, защото исках да унищожа това герданче!
- Защо? – попита Таня. - Какво толкова има в една джиджавка от сребро и злато?
- Има много! – отвърна през сълзи Даниела. – Зависи кой, с каква цел го е сложил. Ти защо постоянно се пипаш под блузката си – там виси твоят талисман, нали?
- Да. – усмихна се Таня. – Това е лакирано листо от роза. Брат ми ми го направи преди да избягам от къщи. Само това ми остана от дома. Но това е различно – аз знам, че това листенце е просто дрънкулка – ако повярвам, че има някакви вълшебни сили, то няма да ги придобие, дори и да го вярвам истински!
- То вече има необходимата енергия. Има много типове талисмани – едните дават сила, като те подкрепят. Други – като те закрилят, а трети – те пазят твоята сила, докато не се върнеш за тях. Колието Злато и Сребро е точно това – Злото, затворено в него може да унищожи всички ни... затова трябва да бъде скрито! Но не знам къде, а и – как да си го взема, след като го прибраха за улика.
- Ето тук, мацко, - усмихна се Таня и избърса сълзите на Даниела. – вече попадаш в моята категория. Вярвам ти. И понеже ти вярвам, ще ти помогна да унищожиш това нещо.
И проститутката се долепи до решетките и с изключително съблазнителен глас подвикна на дежурния:
- Миличък, искам да отида до тоалетната.
- Не може – стискай. – тросна се момчето. То вече едва удържаше погледа си да не гледа кръшното тяло на Таня, увило се около решетките, обтягащо се под тежестта на руста й коса и едрите й гърди.
- Моля те! – настоя Таня и му хвърли един от своите „палави” погледи. Момчето се предаде и тръгна към вратата. – Благодаря ти, миличък. Ти си истинско съкровище.
Таня вече беше придобиила ясна представа за това, кое – къде е в този участък, и минавайки покрай бюрото на Дежурните караули, докато залисваше полицайчето, тя ловко прибра плика с Колието и изсипа съдържанието му в джоба си, като не забрави после да пъхне едно тенекиено ланче. После отиде до тоалетната и там, за да не го забележат, го скри в деколтето си. Когато се върна в килията, Таня сподели с Даниела своя план:
- И двете утре ни пускат, за да ни съставят актове – щом излезем, се срещаме пред РПУ-то и тръгваме. ОК?
- ОК! - каза Даниела.

На сутринта, Началникът застана пред вратата на килията и започна да чете:
„Даниела Стаменова Иванова” – сободна сте.
Даниела погледна към Таня – колието все още беше в деколтето й. Щом погледите им се пресрещнаха, Таня смигна на новата си приятелка и двете се усмихнаха.
След час, пред РПУ-то, двете седяха и разглеждаха колието – то наистина беше прекрасно. Решиха д отидат в Несебър – там да го хвърлят в морето.
И потеглиха – все още никой не знае дали Колието Злато и Сребро лежи на дъното на Черно море, но едно знаем със сигурност – Даниела срещна много, много интересни хора, в средата на лятото, в Несебър.

[hekata_ehnaton]

Не е кой знае какво, но реших да го споделя с вас...
Надявам се ви хареса.... :):):):):):):):):):):)