създаден спомен

[ilusia]

Върнах се...
А от къде ? И на къде тръгнах...
А защо? Защо се върнах?
Днес всичко изглежда толкова обречено , толкова пусто и болезнено.
А е светло. Слънчев и прекрасен лятно-есенен ден.
А когато тръгнах валеше... НО бе прекрасно.
Студените капки милваха тялото ми...но бе красиво. Усещането за хлад и студ изцеляваше огнените ми парещи рани.
Не искам да съм тук. Не искам да съм никъде. Искам да съм сама. Защо тия хора не разбират значението на думата - САМА.
Докога ще ме спират с глупавите си въпроси защо съм била тъжна...и защо плача. Ами вероятно не е от радост....
Боже мой ! Хора !
И сестра ми.... пак ми отмъкна цигарите.... и парите ми гепила... ама красота...рози и мирис на гугутки.
У дома съм си....моят дом....
Защо никъде не е у дома ? Защо ? Къде е моят дом....къде е моята градинка край морето с пурпорни цветя ? Къде ми е люлеещият се стол и вълненият триъгален шал с красиви шарки изплетен от треперещите ръце на милата баба , която се оказа някаква си моя леля ?
Къде ми е къщичката миришеща на мухъл и плесен ? Къде са ми хлебарките дето ми ходят по носа ? Ами дрехите ми.... миришат на чисто... на свежо.
И за какво ? За какво за Бога ми е всичко това....когато нещо от мен го няма...
Нещо което никога вече няма да бъде....
Нещо което никога-някога имах.
Страх ме е да мисля не за утре... страх ме е от след час..
Това не е моята стая- безупречно подредена...
Не... моята си беше мръсна , разхвърляна... хаотична. МОЯ СИ!
Искам да викам...
ЕЙЙЙЙЙ ХОРА............ чувате ли ме ?!
Мълчание... не чуват. Никой не чува.
Той поне ме чу... или така казва.
ЧУ ли колко те обичам ? Чу ли , че съм до тебе....
А чу ли плача на сърцето ми , че в този - болезнения момент мене ме няма при тебе ? Няма за да те прегърна.... да помилвам игривата ти коса не виждала ножици от месеци... да обгърна раменете ти , да докосна с чело твоето и да погледна в онези морски очи. И те да потънат в мойте.... в мойте където ще си в безопасност. Далеч от болка и мъка.... далече от лапите на смъртта....
Чу ли ???????????
Гледам с погнуса всичко това... още щом прекрачих границата..усетих всичката гнус на тоя шибан град!
Мразя те... чуваш ли ме.....
Искам да се върна... подяволите искам да бягам. Да бягам.... да избягам. Само при него намирам покой. Само при него душата ми ликува в безмълвна нереална радост... Искам...искам...
И никога няма да получа... и никога няма да избягам... и никога няма да бъда щастлива... и никога няма да е като тогава.
Онзи ресторант... мръзнещите ми крака...духаше студен вятър и ръмеше. Пиех чай , който стана на ледчета... а ти ядеше миди...
И беше хубаво...и беше топло...
Беше най-красивият миг в живота ми. Сестра ми после , на път за вкъщи с противните ми "братя" ме побърка от подигравки.
Твърдеше , че никога в живота си не съм сияела така...очите ми танцували. А момчетата на следващата нощ ми изкараха всичко през носа. Че кой ли е достоен за " малкото" на 5 подивели , застаряващи момченца....
И се смях... както не се бях смяла години...и плаках като малко дете ... и се смях....
И остана само спомена...
Помниш ли... попита ме защо мълча и гледам всичко наоколо...
Отвърнах ти , че си създавам спомени...спомени за първата ни - единствената ни - последната ни среща...
А сега... боли...
Боли толкова много.... толкова силно... боли така , че ако някой ми каже
"а сега на къде"
не зная ще мога ли да отвърна с обичайното" на пред и на горе"
Сега...искам да съм...долу...

[ChaoS]

::ръкопляск::

[ilusia]

Миси