без заглави и без край...

[ilusia]

Октомврииският леден вятър , остро свиреше в косите му.
Играеше си с тях и ги развяваше сякаш носеше парцаливо платно на ладия , загубила се нейде в морето.
Бялата кобила привела главата си почти до земя и крачеше бавно , едва едва , уморено и измъчено. Ездачът му не бе по-оптимистична гледка... Мъж с тъмно наметало , дъждът капеше по черните му коси и се стичаше по помръкналото му лице. Всяко движение на тоя бледен призрак издаваше мъка , бе тежко и жално...
През лицето му минаваше вече заздравял белег , спомен от някогашен бурен живот. Спускаше се от дясното слепоочие минаваше през окото . СЛава Бого сините мъдри и силни очи бяха не покътнати . На кръста му се клатушкаше така небрежно стоманеното острие на мечът му. Тежък ала смъртоносен , със сребърна дръжка инкрустирана със огромен пурпорен камък. По острието проблясваха елфически думи..
Мъжът вдигна главата си едва едва... сякаш нямаше желание а и не го интересуваше къде е...
Всеки момент щеше да падне от изтощение..
Огледа се , яздеше по брегът на морето, нощта бе напреднала а звездите бяха тъй ярки и опитмистични. Луната сякаш му се усмихваше...
Изведнъж плясъкът на вълните стана някак тревожен , конят изцвили
нервно...
Кори се обърна рязко...
Зад себе си поскоро усети от колкото видя глутница озверяли мъже...На черни жребци , препускащи с бясна скорост към него.
Поптупа леко кобилката си и тя веднага усети желанието му. Врзъката им бе нещо повече от на ездач и кон.
Със сетни сили тя разпори вятъра , сякаш тичаше през времето и препускаше през желанията за да заведе своят приятел на сигурно място.
От изтощение Кори се свлече от нея. Единственото което го задържа бе заплетеният му крак в стремето на коня
Влачеше се по земята...удари си главата в един камък и загуби съзнание..
През това време Черната луна препускаше диво , пясъкът свъриш и не след дълго навлезе в красива гора. Вековни кесетни я обграждаха , едва изгяващото слънце проблясваше някак магично през зелените шубраци...
Долавяха се птичи песни... но...
Изведнъж изсвири рог. Мощтно , силно и властно.
Изведнъж от високите зелени кули се спуснаха хора - мъже в кафяво облекло и лъкове на гърбовете си, с развилняли се коси и мощтни рамене..
Откачиха Кори от стремето и го положиха на земята ...
Черната луна почна да пасе кротичко ,тучна зелна трева , макар от време на време да хвърляше тревожен поглед към господаря си.
Мъжете хванаха Кори и го пресеноха навътре в дебрите на гората..
От там излезе красива жена със махагоново-червена коса хваната на опашка , но две кичурчета небрежно се бяха измъкнали и сега се заиграваха с втъра.
Бе слаба и висока . С бледо-лилава рокля и златисти нишки образуващи колан на кръста й , спускащи се тиръгална форма...
Коленичи над Кори и положи ръка на челото му...

[ilusia]

Носеше торбичка с различни билки. От тях се носеше аромат на нещо не определено но някак тайно и мистично.
Сложи една чиста кърпа напоена с изворна вода , а отгоре няколко кедрови листа.
На китките постави подобни компреси ала от няколко стръка метличина смесена с канела.
Капна няколко капки масло от роза в устата му и го остави да почине.

Кори се събуди. Гърдите го боляха, дишаше тежко , а главата му сякаш бе стисната в менгеме. Огледа се...
Намираше се в прекрасна колибка. Простовата ала от нея лъхаше стил и изящество.
На греда над камината съхнеха билки. До вратат беше закачен колчан със стрели и лък. Тетивата му стояха на една малка масичка до меч...
Мечът на Кори. Наметалото му се сушеше до камината .

[ZefaS]

От това може да излезе чудесно фентази.Но позволи ми да те питам нещо, което не ми е много ясно.Защо мето на бялата кобила е Черната луна?Нали жевотнато е бяло, а не черно.

[ilusia]

Казах аз , че ще сложа бележка за тия пусти имена.
Не мога да мисля имена на хора и животни.
И преложенията за кобила бяха - беля ккоято се римува с меля... и казах - не.
Бела - дебела.... пък и много обикновенно...
И един наш общ познат подхвърли това име... ще разберш по нататък защо се казва така... пу , нетърпеливи деца
Още не съм изперкала съвсем ;)

[Arian Star]

Мила, моля те напиши още от този разказ!
Има нещо, което ми е твърде познато!

[ilusia]

В стаята ухаеше на билки , пускащи лекият си опиянващ аромат побутвани от огънят в камината , който лизваше едва едва върховете им. Ароматни и нежни , сякаш призоваваха дошлият в тая обител никога вече да не си тръгне.
Нещо леко прошумоли зад мъжът. Обърна се рязко и едно мигване взе меча си и го насочи към шума. Тутакси усети в гърлото си здраво стоманено острие - разбра го по нежният метален ала смъртоносен допир.
Държеше го бледа ръка , с къси пръстчета- почти детска . Не много дълга ала някак изящтна макар размерите си. Ръката не трепваше - дори за миг.
Ножът бе инкрустиран със злато и зелен камък , в който сякаш слънцето се отразяваше и той се менеше като небето пред бурия - за секунди , едва доловимо .
Държеше го момиче. На не повече от 18 19 години. С тъмна- черна коса изелени очи над който черните клепки спускаха сякаш небесен покров.
Нисичка , нежна ала стоманена. Устните твърдо стиснати а очите й го гледаха безпощадно и изучаващо.
В бледо синя рокля , леко прилепнала на бюста и точно под него разкрояваща се - сякаш чашка на лале.
А мечът на Кори опираше точно в сърцето й .
Тя бавно свали камата , мъжът направи всъщито. Рефлексите й бяха завидно бързи. Секунда преди той да бе опрял меча си у нея , тя бе извадила от коланчето на кръста си острата стоманена кама.
Учителите й бяха и казали ,че той е уморен и идва от далече. После се бяха събрали в една колиба на дървото - свещнното дъвро и бяха отпратили всички останали.
Като първа ученичка на Великите , тя имаше правото да присъства на съвета - но само толкова. Бе задължена и обречена с клетва всичко което чуеше да остане само в мислите и сърцето й.
После й наредиха да се погрижи за Кори. Смени му превръзките и го изучаваше. Този мъж имаше не определна възраст. В един момент изглеждаше древен , могъщо древен. В следващият можеше да му дадеш не повече от 30.
А сега коато я гледаше с черните си очи , сякаш бе на 15.
Насмешливо , иронично....когато опря ножа си в гърлото му за секунда проблясна страх , който изтля също така неочаквано както се бе и появил.
Кори видя , в ръката й чаша.
Бавно тя повдигна ръчичката си - чашата бе толкова голяма , че мъничките й пръстчета едва я стискаха с една ръка. На един от тях проблясна пръстен , видяла интереса му към тоя пръстен тя бързо прибра ръката си , остави чашата на масата и промълви.
" Това е за вас. Праща ви го Миранда. Лекарството"
После бързо излезе през малката вратичка.
Кори стана бавно , раните все още го наболяваха.
Облече кожените дрехи , обу здравите ботуши и запаса меча си.
Прекоси с уморени ала решителни крачки малката колибка и излезе на вън. На прага бе МИранда. Тъкмо влизаше да го види.
Усмихна се нежно " пак мислим еднакво" каза весело тя.
Покани го да се поразходят из зелените поля. Бе невероятно красива гледка. Зеленина вселяваща в душата и сърцето едно безумно спокойствие .
Дори еуфория , която изпълваше цялото същество на човека и сякаш го примамваше на танц , в който да се слее с нея.
Приседнаха до голямо гладко езеро , с няколко огромни мономентални камъка. Сякаш бе ултар , малко по нагоре имаше красив водопад , а край тях високи кедрови дървета. Това място не бе на нивото на другите поля , то бе сгушено сякаш достъпът до него бе свещенн.
ДЪлго се гледаха Кори и Миранда. И сякаш всеки един от тях искаше да каже нещо на другият , ала не знаеше как да почне. Между тях стоеше бариера - бариерата на времето , растоянието, на положението... бариерата на Живота.
Гледаше той Миранда в бездънните й сини очи и виждаше притеснение , обич... ала и мъка. Едва доловим страх проблясна нейде в тях. Сякаш извираше от душата й и тя държеше той да остане там. Само там.
Опита тя да потъне в неговите както преди.. ала не успя.
Нямаше ги ония очи от миналото. Не можа отново да се потопи в безметежните му черни големи очи. Някога тъй топли , закрилящи и твърди...
Сега бяха очи на звяр. Студени , ледено-студени , пусто-бездънни... Жестоки... зловещи , уморени... бясни .
Вече се чудеше дали не бе по-добре да премълчи онова което искаше да му каже. Дали не би било по лесно за всички.
- Коя е малката дивачка която за малко да ми отнесе жалкият животец ?
Миранда се усмихна широко. Гордост проблясна в очите й.
- Какво направи ?
- Ми освен за малко да ме разпори като кървящо прасе , друго нямаше да може да направи преди да я бях заколил.
Миранда свъси вжди и сянка пробяга по лицето й.
- Добре си я обучила де , момичето е войн. - засмя се искрено той.
- Като тебе ?
- не Като мен.... аз воювам само със себе си вече.
Наведе глава , сякаш съжали за думите си , забоде поглед в земята пред себе си.
- Ахъ.... за това ли кучетат на Микаел те гонеха ? Едва не навлязаха и тука...
- Съжалявам.... проклетото добиче ме е довело тука.
- Не съжалявай , че дойде. Аз не съжалявам....
- Нима ? Почудата му бе искрена... Дори след като ме изгони така някога...
Болката загнездила се в сърцата и на двамата даде изблик , освободила се от оковите на разума им
Знаеш - бавно започна тя , че не аз те изгоних , ти сам реши и си тръгна.
- Имах ли избор ?
- Избор винаги имаме...
- Не винаги. Понякога присъстват дългът , честта .
- Дългът и честта са изменчиви параметри , и тука имаше дълг , но ти последва дългът на егото си !
- Последвах дългът към себе си... нямах избор.
- Имаше- кротко каза тя. Ти си боклук - ето и сега имаш избор - да ми се обидиш или не. Имаш избор да го повярваш или не , имаш избор да ме убидиш или не. Виж колко много избори имаме...
- не ми отговори - рязко промени темата той - кое е онова момичнце.
- Ученичка. Някой ден ще стане велика. Тя е Онази.
- Има нещо у нея....нещо от тебе.
- Нормално. Дъщеря ми е .
Неловко мълчание в което напрежението между тях ескалираше със всяка измината секунда...
Той рязко стана и тръгна. Без дума ни стон