Осемнайстият ден на шестия месец...

[TheDarkQueen]

Осемнадесетият ден на шестия месец... Слънцето грееше с ледени лъчи - лъчи спиращи дъха, смразяващир погубващи. Горещият въздух пареше, но студът идваше от вътре, от душата, от сърцето и ума...
Една детска душа напускаше всичко земно, веществено, материално...Една детска душа поемаше към необятното, оставяйки след себе си хиляди сълзи и сподавени стонове... Една детска душа никога нямаше да се засмее... Една детска душа остана на 18...
Душата си отиде... Остана тялото - безжизнено, студено, чуждо... Очите затворени - завинаги! Нейно величество Смъртта ги бе докоснала с нежната си, бяла ръка, тънките й устни бяха допрели чуждитер осемнадесетгодишните, за да скрие тази целувка усмивката. А топлата й, мила прегръдка отнесе душата... Сълзи, много сълзи... Цветя!-дори техният аромат дразнеше с натрапчивостта си в този ден, дори тяхната красота се бе загубила в небитието..
Звук от падаща праст...върху ковчега... Ужасен звук, погубващ звук, тъжен звук...
Раят празнуваше в осемнадесетия ден на шестия месец... Още една млада душа на 18-годишно момче мина през портите на св. Петър. Раят празнуваше - нали и там имат нужда от млади. Земята тъжеше - пое в сърцето си още едно детско тяло. Слънцето прачеше - нямаше да види повече едно от децата си, заради които изгряваше сутрин. Но Раят, глух и сляп за болка, тъга, скръб, не виждаше всичко това и празнуваше... О, какъв щастливец е Раят!
Кръстът гордо се издигна над купчинката пресна пръст, над белия ковчег, над мястото, където бе положена главата му. Колко грозен бе този кръст, колко не на място бе поставен...
Минаха много осемнайсти дни от многомесеци и всички до един са тъжни...
Rest in peace...