Ето го и текста.Ако може дайте мнение,ако ще и да е отрицателно.Искам да знам на какво да наблягам,ако ще продължавам да пиша разкази.Мерси предварително.
Аз помня
“Те пеят...И дива е тяхната песен,
че рани разяждат ранени сърца,
че злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица...”
.П.К.Яворов “Арменци"
Не зная дали ти помниш какво преживяхме през онези мрачни и изпълнени със страдание дни. Дори не зная дали помниш мен самия.Може би аз отдавна не съществувам в твоя свят и вероятно никога не съм бил част от него.Но знам,че моята изповед ще се стигне до теб някой ден и тогава прокълнатата ми душа ще намери покой.
Защото аз все още помня...и винаги ще помня как допуснах мрака в сърцето си и как отхвърлих закрилата на Бог в името на моето саморазрушение.Да,знам че не помниш,но аз със своята плувнала в черна кръв ръка ще докосна твоята чиста като неделен ден длан и ще ти припомня онова,което ти никога не си искала да си спомниш.
***
1915-беше през онази година и мога дори днес да направя справка с някой исторически труд,написан със сухите безизразни думи и термини от някой учен,който не може да види реалната картина от онова време.Но не съдя тези историци-никой не заслужава да изживее кошмара,който изживяхме ние и нашият народ.
През това горещо лято дори слънцето грееше злобно и потискаше усмивките в мрачни изражения по лицата на отрудените хора.Ти беше покрила главата си с пъстър воал,сякаш да се предпазиш от злото на червените лъчи, и кърпеше една парцалива от времето риза,докато аз се взирах в малката църквичка в другия край на улицата.Камбаните на църквичката вече приветстваха началото на сутрешната литургия,но този ден те биха бавно и глухо сякаш нещо изсмукваше душите им.Много хора се стекоха в храма,но аз останах седнал на оградата и те спрях,когато ти искаше да ги последваш.Ти седна кротко отново на мястото си ,без да питаш защо.Продължих да гледам църквата и започнах да се плаша.Искаше ми се да изкрещя на хората да не влизат там,а да бягат колкото сила имат.Черни сенки заприиждаха през стените на храма,а по огромният Христов кръст ,разкъсан от сатанинските червени лъчи на слънцето,започна да се стича кръв.В главата ми отекваха писъци,лица изпълнени с болка и ужас; над тях демони,които пируваха с човешка плът.Толкова ясно си го спомням...
Но хората безгрижно прекрачваха прага на църквата докато гласа на попа кънтеше зад белите зидове.И тогава дойдоха те: по-страшни от адски изчадия,по-черни от смъртта и по-кръвожадни от Сатаната.Размахваха пушки и ножове и злобно крещяха като гласовете им се приливаха един в друг докато не образуват хор от звуци,идващи от самия мрак.Тези Демони на Апокалипсиса наближаваха с неестествен устрем и аз побълзах да те хвана за ръка за да те скрия.Ти плачеше безмълвно тихо,но именно този ням плач се врязваше в сърцето ми като кама и аз бягах,водейки те още по-бързо .Не знаех как инак да постъпя.Трябваше да те спусна в кладенеца,където никой нямаше да те открие.Оставих те и ти изкрещях да стоиш там без да издаваш и звук,макар че нямаше нужда – ти се сви на две в мрака и облегна обляната си в сълзи глава на коленете си.За миг те погледнах,но после побягнах обратно към оградата и се скрих зад нея.
Трябваше да надникна зад камъните на дувара за да изпадна в ужас. Гледката,която се откри пред очите ми ,смрази сърцето и блокира мислите ми.Бях прекалено млад за да асилимирам нормално това,което виждах.Сякаш Адът се беше надигнал из земята и помиташе всичко човешко,всичко чисто и божествено в нечестивите си пламъци.Кръвожадните войници на Злото, с лица черни и нечовешки, разстрелваха хората от църквата и горяха телата им.Единият изкрещя нещо на непонятен ,чужд език и след като извади ножа си преряза гърлото на едно младо невинно момиче.Тялото нежно падна на земята и я обагри в кръвта си.Тогава един стар блед човек пресегна длани към войника и проплака :“Защо ни причинявате това!Какво сме ви сторили?”.Но отговорът на войника беше силен удар в крехкото старческо тяло. “Не ми се пречкай,арменски боклук!”,изсъска Демонът и простреля нещастника в челото.Много от приятелите ми се съпротивляваха ,но паднаха накрая мъртви.Аз все още бях невидим за всички и стоях по-вкаменен и от камъните,зад които се криех.Дори и най-дълбоките пропасти на моето въображение не можеха да поберат това,което виждах-съзнанието ми просто го отхвърляше.
По едно време чух името си и си обърнах-беше майка ни,която бягаше към мен.”Бягай!”-крещеше тя с все сили,но колкото и да се опитвах, стоях втренчен в една точка и не можех да помръдна.Един войник прескочи оградата и се насочи към мен.Бях толкова объркан,че дори не си покрих лицето с ръце.Просто чаках войникът да ме убие и не можех да си обясня защо всичко това се случваше!Майка ни задърпа убиеца за крака и продължи да ми вика да бягам.Аз се изправих бавно,но краката ми бяха като подкосени и залитнах . Облегнах се на оградата и видях с тези свои прокълнати очи как тялото на майка ни се свлича бавно с нож, забит между гърдите й.Нещо се извъртя в съзнанието ми и загубих всякаква способност да мисля трезво.Взех един камък от падналите до оградата и докато войникът се прицелваше в мен с пушката,го хвърлих с всичка сила към главата му.Беше трудно да осъзная как за секудни се бях превърнал в убиец.Но и не исках да го проумея;седнах до тялото на жената,която беше родила и отгледала теб и мен и се опитах да й кажа нещо.Но нямаше смисъл-кръвта беше обагрила бялата й рокля,а очите й гледаха празно и безжизнено в небитието.Тя беше като красив мил ангел ,повален от черните демони-същите тези демони,които сееха разруха и нямаха сърца,с които да погледнат реално какво чудовищно зло бяха сторили.
Помислих си за теб,забутана сред сенките на дъното на кладенеца,и нямаше да позволя да те застигне същия край,като този,който сполетя майка ни.Грабнах пушката на мъртвия войник и дотичах при последните останали свои другари, за да бъда истински убиец.
Повалях враговете един след друг,с демонична точност,не пропуснах нито една цел.Колкото повече вражески войници избивах,толкова по-силен се чувствах и исках още.Щом свършеха патроните на пушката ми,хвърлях я и взимах нова от някой,който вече бях превърнал в труп.Целих се в главите им и на лицето ми излизаше усмивка при вида на пръскащ се като гнил плод череп.Не чувствах милост и жалост-само злоба,болка и мириса на отмъщението.Нямаше да позволя на тези не-човеци да се разминат ,без да бъдат наказани за това,което причиниха на майка ни и на сънародниците ни.Само че аз не се задоволявах само с това да ги убивам!Когато повалях някой чужденец,аз продължавах да стрелям в лицето му-исках да бъде обезобразено и да стои като огледало на болката ми.Вече спрях да осъзнавам как тази болка преминаваше в нещо много по-силно.Гняв,агресия,безпощада...
А войниците прииждаха все на по-големи орди.Бяхме прекалено малко да прилагаме съпротива и се наложи да бягаме като зверове към горите.
Дълго се крихме и чакахме помощ,но такава не идваше и знаех,че сме обречени.Само гневът ме крепеше и исках да продължа да убивам.Моите другари също нямаха друг избор,водени от безсилното си отчаяние.Щом минеше някоя група от вражеските войници,ние ги избивахме до последния и взимахме оръжията им.Знаех,че ще се боря до последно и нямаше да се откажа, докато не изтребя тази паплач!!!Бях само на петнадесет ,но се чувствах като на петдесет.Само за един ден всичко детско в мен беше погубено и всичките ми идеали за Добро,Бог и Мир-заровени на дълбоко в кървавата земя.Вече не виждах щастието,любовта и красотата,а само война,разруха и смърт.От невинно,наивно и добросърдечно момче се бях превърнал в съдник.И присъдата беше смърт!
Продължаваха да пристигат новини за все повече изколени мои сънародници и накрая не удържах на чувствата си и тръгнах сам на война-другарите ми искаха да ме спрат,защото каузата ми беше обречена.Странният пламък в мен беше,обаче,по-силен и не им казах нищо.Просто си тръгнах а те ме гледаха тъжно и неразбиращо.Не се страхувах да се изправя срещу смъртта.Единственото,което търсих ,бе отмъщение и бях готов да го купя с живота си.Слизах по склоновете с бърза крачка и пушка в ръка ,а очите ми бяха плътно затворени,като че ли нямах вече нужда от тях...
Дни по-късно,по обяд,докато си почивах седнал на един камък,случайно дочух гласове.Заслушах се внимателно и разпознах този чуждоземен език ,който ми действаше като път към мишени.Заредих пушката си и непоколебимо закрачих по посока на гласовете.Те идваха зад една скала и аз надникнах да видя колко души трябваше да разстрелям.Бяха малко-трима войника и,за моя огромна изненада,една жена с дете на ръце-също от техните земи .Поколебах се миг,но притичах по-напред и нагласих мерника.Единият турски войник се строполи тежко в калта ,а другите започнаха да стрелят обратно към посоката,където се намирах аз.Без страх излязах иззад скалата,зад която се укривах ,и без да бъда улучен от нито един куршум,се прицелих първо в единия си нападател,а след това във втория.И двамата паднаха мъртви-наполовина потънали в калта.Слязах по камъните и се приближих към жената.Та плачеше,но не успя да ме трогне.Не разбирах езика й,но ми беше напълно ясно,че тя ме молеше за милост.Бях готов да я пусна да си върви,но веднага пред очите ми изплуваха картините на младото момиче с прерязано гърло,простреляния в главата старец и...майка ми.Каква милост заслужаваха тези престъпници!Щях да си отмъстя по най-нечовешкия начин за нечовешките деяния на турските орди!Жената ревеше с глас-отвратителен писклив глас и детето и плачеше също-да,това дете,което щеше след години да обезглави някой арменски другар или някое невинно арменско дете.Въпросът се крепеше на “Аз или ТИ” и вдигнах пушката си и дулото към главата на детето.Странно как тежеше тази пушка-повече от всякога,като олово ,тонове мръсно олово!Но аз стрелях...
Убих дете на не повече от две години!Вражеско дете,но дете.Телцето му се отпусна и аз не усетих кога се бях свлякъл на колене и плачех.Майката започна да удря с камък главата си докато не легна мъртва до убитото си от изрод бебе.Какво стана тогава!Кой бях аз,по дяволите!Аз страдах за погубените си сънародници,за приятелите си,за майка ни...Мразех!Презирах!Ненавиждах демоничните орди...а се бях превърнал в един от тях!Не се различавах по нищо от тези кръвожадни,безсърдечни и зли слуги на Сатаната!
Застинах на едно място както когато се бях вцепенил и зад оградата при вида на прииждащите на талази войници,които избиваха невинни хора.Но сега бях смразен не от ужас към тази зловеща тълпа,а от ужас към самия себе си.Чувствах се все едно бях излязъл от дълъг мрачен транс.Какво бях аз от убийството на майка ми до този момент –не знаех,но се страхувах от него.Вече се страхувах от себе си и знаех,че не заслужавам прошка.
Мислех си за теб,исках да те видя,скъпа моя малка сестричке...но как щях да погледна в очите същество,толкова непокварено и божествено като теб ?Как щеше да ме погледнеш ти след като така се страхуваш от Сатаната?Как щеше да приемеш,че брат ти е онова грозно, рогато същество,за което говореше попа?Не можех....
И избягах,избягах надалеч от народа си,с когото не съм достоен да живея. Избягах от теб,защото предпочитах да мислиш,че съм мъртъв.А беше малка-лесно щеше да ме забравиш.
И до днес съм съвсем сам,не старея,нямам сили да се обърна към Бога,когото предадох и знам,че заслужавам да ме мразиш!Но не ме мрази-аз не заслужавам дори да бъда мразен!Не ме съжалявай-не заслужавам и капка съжаление за злото,което причиних!Не искам и прошката ти-аз сам не мога да си я дам!
Искам само да помниш така,както аз помня ...
