корабът " Мечта"

[ilusia]

Последните слънчеви лъчи нежно галеха спокойната морска шир. На паубата на " Мечта" бе чисто , прохладно и уютно. Гледката на плуващите делфини бе запленила Жан и Карла. През дългото пътуване , те се бяха зближили доста.... Оказа се ,че пътуват в една посока и приятелството между тях потръгна леко и бе нежно и благодатно.
Отначало небрежно , сякаш на шега , то прерасна в чиста и красива любов. Всяка нощ те излизаха за да се любоват на прелестта и свободата поднасяща им , корабът. Споделяха мечтите и копнежите си. Споделяха и мечтаеха един за друг. Радваха се на всяка минута заедно....а те не бяха много....
Макар и да отиваха на едно и също място , начина на пътуване бе доста различен. Той в богато украсена каюта , удобна и прохладна , с карсиви махагонови мебели , богати с орнаменти , удобно легло и бели перденца.
Тя .... работеше в кухнята , за да плати билете си. Бе тръгнала да дири нови хоризонти , нови възможноси....нови хора...бягаше от миналото си , от болката и от незгодте. Спеше в прогнило килерче , в кото миришеше на мухал... приятели не й липсваха... мишките редновно си щъкаха на пред на зад ...
И макар разликата в положението на двамата да бе значителна , заедно те забравяха всичко....бяха в своят малък свят където всеки поглед бе щастие , всяка усмивка слънце... всяка милувка бе вихър от феерични чувства , обладващи чистите им души.
Веднъж Жан я попита , кога би била истински щастлива....Карла отвърна
" Когато , гледайки залеза съм там където съм и не би ми се искало да избягам , когато гледайки залеза , до мен има човек от когото не бих искала да се скрия.... КОгато просто имам залез"
След тези думи Жан я прегърна , погали черните къдрици и целуна бялото чело , толкова нежно , бащински и закрилящо.... тя се почувства като малко дете , в прегръдките на този силен и обичащ я мъж..Заедно впериха взор в звездите.....Карла каза "ще има буря" ..... " Тихо" каза Жан " аз съм тука , никоя буря няма да ни раздели"
И едва изрекъл тези думи , заваляха едри капчици... кап , кап.... бързо се превърнаха в порой , а пороя в буря.
Мълнии разцепиха тъмнотокадифено небе. ВЪлните се разбушуваха , сякаш доказваха колко сърдити могат да бъдат.. Около тях се засуетиха хора , настана какфония .... а Жан и Карла се згушиха силно и нежно един в друг....
ВЪлните ревяха . Небето се късаше от светкавиците същот както душите на двамата влюбени от страх. Всеки се страхуваше за другият... Такава чиста и красива любов бе рядкост във времена , в който цареше завист , двуличие и омраза....
А корбът " Мечта" се люшкаше , като орехова черупка подета от беснеещата стихия.
Събуди се.... бе малко след пладне. Оплашено се заоглежда... къде ли бе.
Плажа бе пуст , само няколко отломки се въргаляха из мокрият пясък. Крадешком , лека по лека тръгна по ивицата....... нямаше никого....
А островчето бе толкова красиво.... пеещите екзотични птици хвърчаха над вече спокойното море.
Нямаше помен от предишната страшна нощ. Палмичките леко се поклащаха в ритъма на танца на самотата.
Седна на мокрият пясък , обгърна изранените си колена с ръце от който все още се стичатше кръв....
И заплака... погледна залеза и тихо промви " Сега съм на място което искам да бъда.... сега не искам да избягам....но все пак нещо липсва" Риданията и бяха толкова горчиви... толкова истински....
Изведнъж усети натиск на раменете си... помисли , че отново сънят я отнася... в блаженността на забравата...
Но се сепна... зад себе си чу тих изстрадал глас....." Иска ли ти се да избягаш ? "
Усмихна се... дори не се обърна... не бе нужно... тя бе истински щастлива... и за това не й бяха нужни очи.
Корбът"Мечта" го нямаше.... но тя имаше най-голямата си мечта до себе си