сърцето ми в мигом към висините литва...
Окрилено от света , от мрака и тъгата
от радостта , че збъдва се мечтата...
Някога на мрамор черен аз стоях
и дните си , живота си кълнях.
Проклинах онзи ден , в който
от небето долетях...
или пък пратеник на ада бях ?
Живота ми в забвение рухна
черна нощ превзе дните и сърцето
безмълвната мобла бе на лицето
а в очите капеха сълзите на детето.
Някога а бе тъй скоро ...скоро ... а някога бе.
Гърлото бе стиснато сякаш в менгеме...
а сърцето - раздрано , разкъсано на две.
Но някога бе , нещастно дете.
Живота срина я , ала изгради я пак.
Убия но родия в пеплта на нейният си ад.
И сега във адовият ад живее...
Не просто живе.... тя копнее
радва се и пее...
И сега дланите молитвено сплетени.
Благодари на небесата , че дари я
просто със мечтата...
Има си една мечта и за нея
обърна света... друго не й трябва сега
Живеела някога в самота...
Просто молитва отправя...
Живеела някога в лъжа
благодари за истината
[/align]
