[align=center]Тихичък и жален , стон дочувам в самотата ,
питам се кой ли плаче пак на моят праг
мъчително бавно отврям врата
И гледам сляпо в тишината.
Няма никого на вън , светът спи в сладък сън.
А мислих си сега... че някой просяк в позлата и елмаз
или пък рицар загубил всичко както аз.
И пак протяжен нечовешки стон ,
разкъсва сякаш с кама нощта ,
търси някъде далеч , обител
една спасена сълза , не падна
Слава Бого , поне тя.
Няма никого навън...
само студ и шеметен звън
на обречено добро , искащо
непременно да стане зло.
И няма никого на вън ,
а този стон е сякаш.. траурен звън...
И няма никого на вън...
Скрити вопли на душата ми ,
крещят сякаш гърчещи се в катран...
Скритите вопли на душата ми...
събирам в казан...
в него варя си биле , вече да не ям
сурови парченца сърце от който повръщам !
[/align]