Привечер е времето на самотата. Привечер в времето когато е празнотата между изгрева и залеза. Празнотата когато нещо си отиде и празнотата преди друго да изгрее и дойде.
И залез слънце е моето време. Бе и наше време - когато все още живееш като бледен призрак думата " наше"
А сега седях на брега. Брега на злаеза и гледах как лодката на нищото плаваше бавно и безметежно по реката на безсъзнанието. От време на време някоя вълничка от мечти докосваше твоята лодка и бавничко те приближаваше до моят бряг. Ала после идваха онези големи вълни изпредени от тъмни нишки страх и те отдалечаваха до безумие.
Гледах как си отиваш , плаващ към брега на живота. Стоях там и те гледах. Бисерни сълзи на бессилието капеха в белите ми нежни длани. Събирах всяка сълзичка и я криех от чужди погледи в една кутиика. И до сега тя е в старата прашлясала ракла. Избягвам да я отварям.
Спомените , живеещи с настоящето са пагубно вредни за всички ни.
А ти така и не ме погледна. Не погледна в дивите ми сини очи. Така и не се осмели дори веднъж да ми подариш едно единствено листенце от цветето на истините.
Толкова скъпо ли ти бе , то мили ? Толкова тежко ли се разделаше с него любими мой ?
А сега гледаш с оцъклени и страховити очи брега на живота. Нима си спомни твоята малка вълшебница , чакаща те на залез слънце ?
Нима разбра , че слънцето - меко и топло може да бъде безумно парещо и убиващо... заслепяващо. Нима накрая разбра , че слънца много по света. НО от тях ползата не е ,чак такава каквато е описват хората. През денят е светло. Тудно се губиш...
А дойде ли нощта , става пусто.. Става страшно и обезверено. И тогава единствената ти утеха са звездите.. Но те са далече , нали обич моя ?
Далече са , а Лунаа е тъй близко. И те води и ти показва пътят през бездната на тъмната гора на смъртта.
И носиш със себе си торбат на болката. В нея събираш и своя и чужда. Очи разплакани взимаш там , оставяйки след себе си омраза и тъга... СЪлзи мълчаливи збираш там - твой и чужди.
Ще те разочаровам мили мой. От мене няма да го вземеш това. Обичта крееща в мен няма да ти дам от нея горчилката.
Отиваш си безвъзвратно , понесъл и отдал се на течението на скиталечството...
И какво от това...
Не бъркай вълшебницата с вещица. Не бъркай летящото момиче с паднала жена...
Искаш накой да нахрани богатата ти но свирепа душа с парченца болка , да наведеш нелепо глава и да потънеш в мислите обладаващи те , от който се ражда тънкото самосъжаление и огромна болка ?!
Не - аз не се родих в теб за да те убия , не разбираш ли ?
Споменът за тебе е съкрален в мене и пламти и тлее като великото .
Онова велико , което ме хвърли в калта където бълбукаха като във врящо котле всички мой чувства. А сълзите бяха основната състава на оная магия за мъка и обич.
Не останахме онези нали ? Не успя да съхраниш ти оная моя безметежна , платонична любов.
Оскверниха я погледи - чужди и наши.
Разбиха я сълзи - наши и чужди. Разпедушиниха я хорски думи. Без жал и свян я погубваха. А ние.. останахме ли по-назад ?
Аз... малката вълшебница не успях да задържа вълшебството си...
И ако някоя нощ плаващ срещу течението на живота , усетиш меки капчици дъжд стичащи се по красното ти чело... То не са сълзи.
Не и моите.
И ако някой ден ти стане студено...и нещо прободе сърчицето ти. То не съм аз гледаща те от брега на привечерният изгрев. Не е и моята омраза...
А ако е.. тя е просто другата страна на обичта ми.
Опитаха да те потъпчат. Опитаха да стъпчат спомена за тебе...
Аз опитах да се отрека. И седем пъти се отричах. И се отрекох.
И така се отрекох... че всяко отричане бе вричане в оная безумна любов...
И седем пъти се отрекох !