Екзекуцията

[Dagon]

[align=center]Екзекуцията[/align]

Летое Сатанинское, 2547 година (2004 по Христа)
14 август

Полето беше почти гладко, с туфи изсъхнала трева по него. На юг се виждаше малка рекичка, зад нея – хълмче, а на хълмчето – малка гаричка на теснолинеен влак. На запад само индустриални постройки запълваха погледа, изтока бе рехава гора, и студентски общежития. На север бе селото. Селото на болката, на страстта, на ереста, на любовта.

“Без теб аз съм нищо!” – помисли си младото момче с болка...

По средата на това поле, точно до асфалтираното остаряло шосе, бяха струпани съчки, бе построена класическа инквизиторска клада. На дебелият кол бе завързан дългокос и строен младеж, с буен, но замиращ поглед. Той бе навел глава, и меко галеше с поглед обърнатият кръст.

“Нямам вече нищо, чакам края си за да съм свободен!”

Много по-грубо от него, в една клетка бяха завързали една девойка. Краката й бяха омотани заедно с едната й китка, а другата й ръка бяха оставили свободна, за да наблюдава самоубийствените си разрези, та да се “разкайва”. Кафявите й очи шареха по решетките, острото й носле усещаше мириса на изсъхналите пръчки, меките й устни шепнеха, а нежните й пръстчета галеха желязната клетка...

-Кърт... – прошепна му тя, уморена от снощния бяг през селото. Очите й потърсиха неговите с топлота.
-Фей... – престърга момчето.

Тя дращеше желязото с нокти, и чакаше в клетката по средата на полето. Кърт усещаше как кръвта му се стича по пръстите му, от изранените, чрез въжето, китки...

Убийственото следобедно слънце напече равнината, и започнаха да пристигат хора, зажаднели да видят класическа екзекуция. Поглеждаха с интерес кладата и образа с веещи се коси, а клетката гледаха със сексуален апетит, защото от снощната гонитба дрехите на Фей бяха полу-раздрани.

Струйки пот, примесени с някоя сълзичка, се стичаха по лицето на Кърт, той гледаше клетката, и неописуема мъка раздираше сърцето му.

Последен на зрелището пристигна кметът, като свинското му лице все още беше опушено. Снощи в тълпата, гонеща младата двойка с факли, той бе начело...

Това бе единственият човек, който Кърт удостои с един омразен поглед.
-Фей Пенсив... – изкрещя кмета. Двама по-яки селяни извадиха момичето от клетката, и го заблъскаха грубо към кладата.
-За това, че си повярвала, и все още вярваш в един 19-годишен неверник и еретик, те осъждам сама да подпалиш кладата му! – кмета се обърна към тълпата екзалтирани маймуни, които носеха прозвището “хора” – Обвинението, което носят тези младежи е, че са запалили църквата...

В този миг прогърмя басовият глас на Кърт:
-Църквата ти е бардак, кмете, ти го знаеш не по-зле от мен! Колко млади хора са минали през нея, и са се превърнали след това в месомелачки за живи същества, а?
Кметът и попа се спогледаха гузно, но първия пое ситуацията:
-На кой бихте повярвали – на своя кмет, или на еретичен младеж, завързан на клада?...
Момчето наведе отново глава:
-Всичко на всичко, ти си просто още една тухла в стената... – рецитира Кърт, тихо и ръмжейки...

В този момент се случи нещо неочаквано. Фей се отскубна от двамата селяндури, при което тениската й се разпра съвсем, и остана в ръцете на една от горилите. Гола до кръста, тя се качи на кладата, и прегърна младежа, плачейки на рамото му. Нежните й хълмове боднаха изранените му гърди.

-Сгрешихме ли... – промълви той, а девойката го погледна в очите, и каза:
-Кърт, нито един от нас двамата не направи другия свой образ и подобие, ние си бяхме такива, преди да се срещнем.

Спасение нямаше! Тълпата скандираше “Линч”, острието проблесна до китките на Фей, той чу гласа й: “Обичам те до смърт!”, и миг по-късно всичко свърши за нея. Тя лежеше с почти отрязани ръце в краката на Кърт.

Захвърлиха трупa на Фей Пенсив в рекичката. Кметът хвърли факлата върху кладата. Екзекуцията свърши бързо, а буйният северен вятър брулеше гърба на Кърт и развяваше пламналите му кичури, напоени с кръв, пот и сълзи...

Но той я виждаше – в една ливада, двамата тичаха един срещу друг, прегърнаха се, затъркаляха се в тревата, той я целуваше, галеше, прегръщаше, а после телата им приеха спокойният ритъм на влюбени хора, които се познават отдавна. Слънцето се скри, луната изгря, а двамата лежаха един до друг, държейки се за ръце...

Слънцето се бе скрило, луната огряваше обгорения скелет, северният вятър все така брутално духаше, и носеше пепелта на Кърт Кавайлера във въздуха, с нея посипваше вече изстиналите гърди на Фей Пенсив...










П.П. Имената си признавам че са доста некадърни, но реших да не ги променям, както ми бяха в оригиналното творение. Дано писаното да отговаря на изискванията на раздела...

[ChaoS]

Една дума имам само да ти кажа, Дагон.

Красиво.

Толкова по въпроса.