Песента на Феникса

[ilusia]

Ето тук ще бъде всичко!
За да няма недоволни.
На който му харесва - да заповяда.
На когото не - нека не гледа

[ilusia]

Светлините и фалша на бурният, неспиращ своят ход дори за секунда град , преминаваха покрай мен , сякаш кола минаваше покрай пътен знак.
И не поглеждах стоповете на рояка коли скупчили се окото светофара , като нощтни пеперудки около лампа.
Не виждах просяците , жално скимтящи до някоя отдавна подпалена кофа за боклук ...
Не виждах кучетата , озверели от агонята на безцелното си същестуване.
Приличат ли на хората.... Все търсещи , все жадуващи за отговори , на архевъпросите...
Вдъхващи и отнемащи живот на своите мечти и копнежи. Заричащи се , че от утре няма да са това което са...
Заклеимявайки любовта като мит , приемащи студенината като изкуството на оцеляване. Подритващи куцото кученце... или дори по-лошо , съжелявайки го. Съжелявайки оная безумна сган имаща неблагоразумието да се нарече "човешка"
Ала не забелязвах аз всичко това. То бе някак далечно от обзелата ме апатия. Летях и прелитах над къщи и дворчета , над безумните , претъпкани панелни блокчета , над кучетата ридаещи в нощта за парчето хляб , което преди секунда бездомникът до кофата им е отнел , за да нахрани с него стенещата си душа.
И вяртърът усетил това мое състояние на апатично достоинство , ме погали нежно ала мразовито по румените ми бузки и сякаш ми прошепна в ухото , да сляза на земята.
Сякаш ме покани на влас. Ала условите бе , да стъпя на тази земя.... " Защо" попитах го негодуващо аз ...
" за да ти ударят и другата бузка , сладка моя"
Ех.. това ли било... ма нека удрят. От удари не се боя , от битки и рани , кървящи или гноясали - страх нямам.
Свикнах аз с тях...
Ама защо свикваме с неща , които не харесваме, тутакси се запитах. Нима светът... ама какъв свят , дявол го взел. Светът сме ние... ние - това е светът.
Нима сме го забравили.....
Запалих цигара - поредният вреден мой навик. ЕХ навици мой вредни , безвредни.. как ви обичам.
Брей... че аз и да обичам мога... О , Чудо на чудесата...
А ввятърът пак поде своите брътвежи " защо сладка моя , зорлем се правиш на нещо "
" Ъ" не разбиращо измрънках аз... Тоз пък ся кво го прихваща... И той недоволен от особата ми. Ех да бе единственият...
" слагаш се в рамки , определяш какво можеш и какво не , тълкуваш чувствата и желанията си , гледаш виждащо.... и все си в определенията на думите... бъди неуловима "
Тоя пък. Сега иска съвсем да ме затрие.... Какво пък на него направих. Че нали бъда ли такава.. съвсем сама ще си остана....
" Ветре мили.... Че нали хората това искат - да им поднесеш на тепсия , нещо което инак не биха разбрали.... че нали ако не се вписам в норми , не бъда с бар код на челото си , за да може все някои да ме разчете , щях да си умра без време.... Виж ме за Бога... "
" Нима ти е нужно"
Верно бе ,фраснах се аз по челото. Нима ми бе нужно.... МИ разбира се - че кой няма нужди ?
НО наистина.... защо са ми такива нужди ?
" аз съм просто човек"
" сладурано , отново изказа велика глупост. Какво е това "просто" , че кой е просто човек... Да си човек.. е най-не простата работа на тоя свят"
" ЪъъЪЪъ " зацепих . Често ми се случва " да бе , верно е . Ама нещата не са толкова прости . Абе като цяло нищо не е толкова тъпо колкото изглежда"
" хахаха.. ей... Детенце , забава си ти за Боговете , казвали ли сме ти го.... Като вземеш да вършиш дивотии си подхвърляме " ей я тая дивата пак пристига"... "
Браво бе... тия за палячо ли ме имат...що ли...
" браво бе... а вие тая дивата що я създадохте такава ... дива "
" е как що бе , нали и ние трябва да се гаврим с някого...."
Деликатно повъртях очи ... сякаш му казвах , че всичко наоколо е гаврааааааа.
" о , не сладка дивотио такава.... Те сами се изгавриха със себе си - има разлика. Виж го онзи там" и той посочи с едно разлюляващо се клонче бездомникът ръфащ парчето хляб. " Някога човека си имаше всичко - дом , кола , семейство ... всичко си му бе наред. Забогатя тоя мити сладур и потъпка всички ценности , които някога бе създал и възпитал у себе си "
Леле колко прозаично - си помислих. Сценарии за нискотиражен филм...
" онзи там " И едно есенно листо хвръкна към едно скимтящо кученце. " тоя беше маг."
Квоууууууу.... е те такова животно нема. Мгьосници ли - ха... моляти се .
" Мдам бе чадо , право ти думам , слушай деда си . Маг беше ти казвам. И то велик. Ма един ден реши да изпробва величието си... и както често се случа величието му... го.....ахъм , ай още си малка. Автоцензура"
" е квоя ся , скръсих ръце на ф" Ух да имаше къде да го погледна... така се чувствах съвсем като луда... Сама си говоря.
" аз забава на боговете... ъ "
" Е ся не се ласкай прекалено... не си само ти. Ама другите им трябва време да го осъзнаят"
ЕЕ голяма утеха ми подхвърли тоя...
" абе.. вие за тъпи ли ни имате ? " Взех да нервнича ... кво си въобразяват " Не бе , сериозно те питам.... Мислите , че тия коли дето караме , че тия пари..." сепнах се. Кви ги говоря... СЯкаш само аз го разбирах тва. Хахаха. Колко ли пъти са им го казвали... за душата и материялизма... ПАк се прозрях за велика. ууу , че съм нагла.
" Найш кво.... може ли да ми доставиш едно... велико изживяване моляте... моля... моляяяяяяя"
И заподскачах аз , и затропах с краче... " ама може ли "
" я се стегни с тоя инфантилизъм. АЙ казвай"
" искам да ви тегля една майна... на всичките... ама после... няма да стана на куче нали"
" хахаха , че то по-голяма кучка от тебе не се е раждала бе душата"
" ей го и тоз... е ти туко що ме рамкира бе пич...кучка съм била. Ангел нещеш ли да бъда"
" не бе... бъди си все такава. Да има с кои да се.... гавриме "
" ем тва го приемам като позволение...."
Ех каква красива благословия им теглих аз на тия Богове. Чак ми стана густо от вътре... ГОлям кеф си е.
Реших вече да се прибирам. Доспа ми се , пък и майчето вече сигурно е вдигнала джабалата....
" мараба Бабоу" подсвирнах аз на една наконтена лелка , стремяща се да прилича на 20 годишна девойка. Видимо опаричена и обезпечена от богатият си любовник.. и смотаният си съпруг. " на ти 5 лв , да си купиш една усмивка"
Подхвърлих и аз някоя парица... Парицата я чукна леко по главицата и падна в паничката на една просякиня.
Просякинята се усмихна широко и искрено...
Ей... 5 лв - усмивката...Евтино ги дават

[ilusia]

Лунна нощ - небето пълно със звезди ,
гадулка свири тихо в мрака
Вещица рисува със сълзи ритуали
за хора от неволи - онемяли.

Девет клади в мрака тя запали,
понесе се във вихри на страста ,
за миг дори не се опари
от огънят животворен на смърта.

Девет билета омайни хвърли
Девет люти рани заздрави ,
девет ангела погали
усмивката си демонска дари.

Девет пъти се отрече ,
от утре да не я боли .
Девет пъти се зарече
да рисува слънце без сълзи...

[ilusia]

Благодаря.
Ще се старая само с подобна тематика да помествам...
И все пак преди да бъдем вещери , вещици , гадателки или заклинатели... ние сме преди всичко хора ;)
А , по-човешко от чувствата здраве му кажи ))))
Но не искам конфликити - както ви харесва - така ще е

[Krin le Fee]

Илюзия, аз няма какво да ти кажа, всичко което трябва да знаеш относно моето мнение за писането ти съм го казала и го знаеш.
НЕ се оставяй да те избутват в ъглите-форума е за всички!
И ако някой някъде из форума е забравил това то тогава приканвам Уизард най - учтиво да се намеси и да обясни на дамите и господата кое къде и какво не бива да се помества във форума за да нямаме повече недоволни и мрънкащи, както и да не се превръща форума в бойно поле."Поезия и арт" е именно ЗА поезия и арт, и ако някой не го е разбрал до сега толкова по зле за него.
Ако бъркам, нека модераторите и админите ме поправят.
НА тебе желая всичко най -прекрасно и вълшебно, мила!

[ilusia]

[align=center]За кой ли път аз просто се изгубих.
Тленна мъничка дори...
Навеки заблудена в реките от мъгли.
Аз просто се загубих в свят на хиляди лъжи.
Мисли безконечни препускат яростно в мен ,
тъй тежки ... на съзнанието в плен.
Хайде Боже... помогни ми .
Ръката ми вземи... на светло изведи ме
нека свършат тези дни ,
на мъчно осъзнати истини...
Тъмно е... и се изгубих.
Пагубно дори...спънах се и паднах
в свойте си истини....
Взор отправям към небето
взор в мъртва тишина.
И моля се да надари детето
с малко истина.........
В тази тиха нощ.. нощ на мъртвите живели ,
на живите сред грохота умрели.
В тази нощ на тленност небитиина
на животворна сила , стихиина...
моли се душа без глас... моли за откровени е мрачен час[/align]

[sesil]

В мъглата аз ще те намеря
дори да ми трябва цяла потеря
огледало в себе си ще нося
истината от теб ще изпрося
защото тя душата обитава
и дълго чака своята поява
когато мрака се разпръстне
в своето величие да цъфне.

[Divaka]

Харесва миииииииииииии.Поздравления мила.

[ilusia]

[align=center]Уморих се от еднотипни образи .
Уморих се от скучни неща.
Уморих се от рамкирани любови
и сиви раздели в метални укови.


Уморих се от живите спомени
на мъртвите сънища.
От улиците затворени
и кръстовищата препълнени.

Уморих се от поезия еднаква
и рими насилени.
На поета умиращ душата си презиращ.

Уморих се да жадуват за тялото,
да се отдавам обичаща.
А после блудно захвърлена,
да хлипам през сълзи молитви сричаща !

Умoрих се да се раздвам като вкусна гозба,
отбрана и сладка...
Сякаш на задушница дарование,
за мъртво тяло и глава в забрадка.

Пияна съм - осъди ме.
Пияна се влача по асвалта студен.
И не моля не плача.
Аз не съм на никого в плен.

Уморих се от рамки еднотипни
И графики стилни.
Искам мацаница небрежна,
безвкусица , цапаница не прилежна.


Уморих се да правиш с мене "любов"
А душата ми да чукаш като блуцница малка.
Умoрих се от пиянски гнусотии,
на сърцето ми хвърлящи сянка !

Уморих се от благоприличие и проза,
сякаш лирична псувня .
На някой малко разбиращ,
познаващ човешката душа....


Уморих се от подигравките на живота,
гаврещи се с трупа ми безжизнен.
С песните на охота....
С възгласите на съдбата надянала ми хомота.

Уморих се и край !
Остави тия песни любовни
и думи уж съдбовни...
Ангел съм била с тяло на жена.
Тъй каза ми днеска....

Тая роля на някой друг живота отреди.
Аз кучка съм по призвание..
Жена по дарование....
И мъртва... по желание[/align][align=center][/align]

[ilusia]

На Р.
В шепи усмивките ще събера ,
щом тъга превземе твоя свят
да ги дарая , без връщане назад.
да стопля леден ад.

Слънца и небосводи падат с гръм ,
раждат се в недрата и умират в кошмарен сън.
Тъмното зове и страшен е викът ,
не ще те принесе - помни ликът....

Думи , слова - празни са.
Желания и мечти - умират на
бряг каменист разбити.
Слънцето в очите си ,
дарявам ти....
Дано покълне с малко обич
нещо сътворено.

Дано цъфне нещо....
без тъга дарено....
Нещо мое... на тебе отредено
=========================
=========================

В отровна бледна тишина
откъсва се едва едва ,
нежна мъничка сълза.
Дъщеря достойна на свойта
майка с име - Самота

Тя , самотата е отровна ,
разпъва две души.
Злокобна , жива ,
изтерзаващо красива.

Не й се давай мила.
Мащеха бъди и с презрение я дари.
Напред върви през пътека бодлива ,
желания ангелски носи , на дивна самодива.
Нежна и красива някак си така загадачно свенлива ,
не й се давай и помни..
Добирите хора често ги боли ,
но има някой желаещ... дъга да им дари

[ilusia]

Златният бокал проблясва в мрака.
Като морска звезда в океан.
Слива се със здрака - ражда
мъничко свян.

Пепел , отрова ,
малко смола , за есенция-
лунна пътека и демонска мъгла.

Фея , дивна - красота ,
реди билки в тишина.
Само вопъл, стон изпълнени с тъга ,
капва малко горчилка тежаща от душа.

Завихря се лудо , в танц със звезди ,
падащи глухо - прилични на сълзи.
Краде от хорската тъга ....
Краде приказка една - крадла я наричат
понякога на смота обичат...
А тази малка крадла в света...
носи.... нещо от смъртта.
Себе си вгражда в човешка тъга

[sesil]

Раните си мила превържи
душата, също се цери
умората почивката лекува
прецени дали си струва

Себе си ти уважавай
и любов дарявай
но почни да преценяваш
кому и колко да даряваш

Любовта е изворна вода
не пресъхва като вечността
колкото повече даряваш
толкова после получаваш

[ilusia]

Раните си мила превържи
душата, също се цери
умората почивката лекува
прецени дали си струва

Себе си ти уважавай
и любов дарявай
но почни да преценяваш
кому и колко да даряваш

Любовта е изворна вода
не пресъхва като вечността
колкото повече даряваш
толкова после получаваш

Душата човешка цели се
с друга душа.
И грешка след грешка -
път към гибелта.

Всеки обич заслужава.
Не всеки живота му дарява.
Очи измъчени и изтерзани
опитах се да стопля в късен час.

Малка явно съм аз ...
За тази проява.
Човекът чака друга поява ,
щастие му желая.... нека друг го дарява.

Дори вампирско сърце ,
заслужава нежно и чисто лице.
Аз грешна , неприлична -
за него твърде непривична

[ilusia]

[align=center]Неми звезди и слепи слънца ,
падат сливат се в светена вода.
Неми звезди и слепи слънца,
рисуват апокалипсис на душа.

Свещенник в расно с фалшива
усмивка , благославя наред.
Кръста размахва и падат капки безчет.
Чимшир и здравец помилвали мойте страни
в мигом запалени , изгорени на клада от сълзи.

Немите звезди отчаяно крещят ,
слепите слънца попиват викът.
Молят се и те , да видят лунно небе.
СИяние на морско дете....

А кръста размахва го днес ,
от просяк до крал.
Размахва го някой малко откраднал,
на друг много му дал...

Без свян и без жалост ,
без какпка респект.
Сякаш е дума смешна на млад поет.
Но знаят звездите и немите дни ,
и помнят слепи слънца и мъртви луни ,
че "любов" раздадена и осквернена ,
гавра е светена....[/align]

[Krin le Fee]

Златният бокал проблясва в мрака.
Като морска звезда в океан.
Слива се със здрака - ражда
мъничко свян.

Пепел , отрова ,
малко смола , за есенция-
лунна пътека и демонска мъгла.

Фея , дивна - красота ,
реди билки в тишина.
Само вопъл, стон изпълнени с тъга ,
капва малко горчилка тежаща от душа.

Завихря се лудо , в танц със звезди ,
падащи глухо - прилични на сълзи.
Краде от хорската тъга ....
Краде приказка една - крадла я наричат
понякога на смота обичат...
А тази малка крадла в света...
носи.... нещо от смъртта.
Себе си вгражда в човешка тъга

Да се пресегна-друго бих ти дала-
напълних ти с любов бокала!
Дали и феята направи грешка?
Облечена в прозрачна дрешка
с ръцете плесна ,литна из простора-
невидима за всички ЗЕМНИ хора..
Ала за тебе-тайнствена награда-
вълшебен лотос на от небето пада ...
Опира листчета на твойто рамо-
лицето ти, във светлина обляно
попива лотосовите нюнси..
Очи затворила , политаш в транса..
Къде ли феята душата ти изпрати
във бурните надзмени необяти?
Мъгливо утрото на хоризонта свети-
а лотоса... увехнал е в ръцете ти...

[ilusia]

Неще увехне този лотос ,
неще умре смехът.
Неще заглъхне светлината -
на любовта ликът.

Защото някъде далече
има утро-красота.
Семенце покълва вече ,
красивата искра.

Усмивка слънчев лъч ,
символ на доброта.
Сърце разпрано бе ,
живо е сега

[ilusia]

НЕ ОСТАРЯВАЙ, ЛЮБОВ


Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност все още в душите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти,
звън на решителна битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все тъй да гризем на надеждата острия залък -
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл -
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада -
кратък поклон и тръгни - гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те, не остарявай

[align=center]
Любовта се скита бездомна , жестоко погромна ,
измъчена клета , обезверена мислеща се за проклета.
Скиташе се векове и ери под небе и свят от вечни изневери.
Маскирана и скирта в най- малките неща ,
приютяваща се нежно в човешките сърца.

Скиташе се любовта и в сняг и в дъжд ,
ала милата ненадейно веднъж ,
съзря падаща звезда и пожела си да бъде жена.
Да се радва на нежност и ласка дори една ,
да бъде поне за малко мечта !

И стана чудо в миг безвремен ,
Бог я чу , дари я с живот непотребен
и биде любовта - Жена ,
ах каква тежка злокобна съдба !

Ала жената в тленност не видяна
обгърна се така млада в душата си пряма.
Остарява жената едва , личи някаква малка
тъжна сълза ....

А аз я моля с глас чуто едва
неостарявай прекрасна божествена
моя съдба.
Ако остарееш без време без час ,
какво ще правя сама аз ?

СТани и тръгни....
Арогантно красива ,
безумно жива !
Стани и тръгни моя любов не мечтана ,
в нощите с плач пожелана....
Моя любов неизживяна [/align]

[ilusia]

Старият замък , порутен и рападащ се тази нощ изглежда някак величествен и непоклатим.
ЕЛа с мен , не се бой , моляте. Да той мъничко прилича на човешка душа - разклатена , стъпкана и оброгана.
А капките дъжд , стичащи се по счупените му прозорци напомня кървави пръски по нечие сърце. Покъртителна гледка. Но ти бъди спокоен , теб не ще те застигне такава участ. Ти си добър човек , нали ?
Ти никога тайничко не се радваш на чуждото нещастие , явно скрил дълбоко в себе си злостта и недоволството си.
За това , че ти никога няма да имаш възможността да видиш себе си от вън , тъй както те виждам аз , ще ти подаря моята гледка.
А вятърът се стели на талази край старият замък и клати вече разпадащата се ограда. Някога нямаше нужди от тези огради нали ? Някога не ограждаше очите си с барикади от сълзи , някога не слагаше катинар на чувствата си и не оковаваше сърцето си ...
Какво стана с теб бедни мой човеко ? В какво се превърна душата ти , копнееща за екстаза поднасящ ти живота ?
Какво ли стана с тебе ?
Не , не ме питай аз не зная. Остави се на мрака , той ще разголи всяко кътче от тебе. Бедрата ти ще потреперват от студ , очите ти ще гледат невиждащо в празнотата , косата ти ще се вее и ще влиза досадно в устата. Уста зяпнала от почуда и недоумение , недей - затвори я. Така можеш да загубиш и малкото останало от душата си.
Ах... а ти дори не съзнаваш какво си сторил , нали ?
Ела , качи се с мен по витото стълбище , не обръщай внимание на събралата се прах между стъпалата , отдавна никой не е стъпвал тук. Защо ли ? ТИ не му позволи.... о , да мили мой.
Нима не помниш онова малко дете поднасящо ти усмивка .... а за благодарност , ти го нарече не порастнало и инфантилно... не помниш ?
А помниш ли , как една нощ прочете старите стихове пръкнали се в разкъсана тетрадка Бог знае от къде ? Обяви ги за некадърни и безпреспективни. В твоят свят няма място за стихове.... Много жалко...
А , стигнахме. ЕЛа пристъпи по-близко... да , ела ела малко по-близичко. Пантите скърцат. Да малко неприятно наистина , но така те компенсират ония вопли на разпарчатосаното ти сърце , който ти прикри , скри , забрави и унищожи. А те си искат своето.
Ела до прозореца , май единственият останал здрав в замъкът от пусти мечти. Ела и се наслади на гледката....
Виждаш ли - всичко това е твое. Исъхналите дръвчета - не помниш ли? Ти ги покоси като слана и те изсъхнаха още млади фиданки.
ВИж тъмното , каменно море. Иска ти се да се изкъпеш отмивайки греховете си. Не можеш. То е мъртво.
Толкова солено от човешките сълзи , който ти причини , че всичко в него умря безметежно и невъзвратимо.
Не ! Не гледай птиците , от убииствената ти любов те ще умрат. Ще застинат в полета си и ще се згромолясат с тътен на земята. Защо ли ? Защото обичаш пагубно. Обичаш егоистично...
Не им отнемай свободата на полета...
Някога и аз бях птица. Сега съм затворничка на своят рай. Неземен и нежадуван. Не чакана и не гонена. Не приета и искана.
О ти не се притеснявай. Сега ще се събудиш. Сега всичко това беше просто сън. Сън , в който аз те разходих из моят замък с разкъртени врати. Моят замък без стени и огради. Ела и го разграби ... до край , до основи.
Няма нищо... Някой ден аз ще се приютя , в нечия друга душа и ще се слея в едно с нея....
А ти драги мой човеко, остави си със здраве....
Ще се моля за теб...и твоят живот.