Къде живее слънцето ? Там !

[ilusia]

Хей ЛУна....
Нежни пръсти оплитат в паяжините Луната...
А плаче тя горката..не иска в тъмнината.

Не плачи Луна...радвай се сега.
Много са слънцата дето греят в очите.
Малко са Луните !

Чуй ме ти Луна...чуй старата жена.
Една Луна умее в тъмата светлина да дарява.
Да милва и да приласкава.

Слънце всеки може да е.
Да грее и разкош да сее.
Малко са Луните , с обич
в душите.

Малко са Луните , можещи горките
в непрогледен мрак и тътнеща тъма ,
да бъдат упора на скитника в омагьосаната гора.

Хей...усмихваш се Луна...
Май разбра истината на старата жена.
Луна...и светлина..болката е старата мечта.
Можеш ти Луна...хей...я стани на Слънцето жена.

Така ще грее то...и топлота ще ни дари.
А в тъмни и обречени нощти...пак към теб ще гледаме
нали ?
И ще ни бъдеш ти....светлик на бъдни дни

[ilusia]

Блясват шпаги в мрака ,
звън на уморени криле.
Кънти в тишината
блъскът на обезомяло сърце.

И бяло златиста светлина
се разлива в душата на малко дете.
И моята смърт ще пожелаеш,
заслепен от думи зли ,
от прокоби...на богове " добри"

Кажи...ще ти помогне ли тя ?
Когато умра и си ида... ?
Ще намери ли покой твойта душа...

Нима ?
Та аз истината вече ти казах ,
не можеш спреш това...

И ето...звън на уморени криле
на битка...на брега на море.
И плискът се бясно вълните...
И погубен си ти...
Твоята слепота те уби...
Не дей .. не ме вини....

[ilusia]

Докоснати дихания ,
вплитат се в едно
с неразумните желания.
Образуват кърваво звено ,

Там аз крия си душата ,
в онзи миг от вечността.
Викам и кълна..но само там
дето тихо е и пусто
и с ням гласец раздирам тишината.

И там съм слаба , не разумна...
там съм някак..истинска...и бурна.
Там..желая и копнея..
и само там болката си да изплача аз умея.

И защо ли...питам се сега..
е толкоз трудно...ти да си с душа ?
Да я продам ме блазнят днес мнозина...
да я подаря....но как ?
Таз песен вече мина...

Защото аз дарих я ,
в кървав откуп онзи ден ,
в който някак си в живота ми
премина...озари го сякаш бяла нощ
и тъй тихо си замина...бе някакъв разкош.

И за да имам себе си наново ,
дарих си аз душата..
дадох я отново...
за да спомням си...и помня светлината.

ДОнесе ми я ти тогава...
а после подари ми туй звено
гдето за последно...
мога...себе си да погреба...
мога..и сълзите си да не броя

[ilusia]

Вино...капките отровни разливат се по пода
в цветове злокобни сеят пак живот в окова.

Безлезници за стената...стегнали в
красива хватка пак душата...
удря тяхната прокоба...убива тишината

На колене стой сиуета мълчалив,
заслушан в падащите капки
във врявата на лъжата ,
в пиянството на самотата

Стой... иска й се да вика
да зове, някак си да прокълне
и да преглътне..

[ilusia]

Свалени крила проблясват в мрака.
Кръв личи по бледите пера...
Разпокъсани...сякаш на здрака са деца.

И ще си тръгнеш ти ,
в дивна прелест -красота..
забравила тогава...някога...сега...

Ще се преврънеш в нещо друго...
в нещо...мъртво , сухо..без душа...

Но..ако някой ден , ти разтъжиш се
за онези - бедните пера...
Недей и усмихни се...
прибрах ги аз онази нощ...
в кристално-мъртвата дъга

Скътах ги дълбоко , някъде в мен.
Предпазих ги от злото...на очите ме в плен....
И гушнала тогава...спомен за една лъжа...
прегърнала дълбоко своита слепота....

Ще те чакам...на прага...ням и глух...
без стон , без звук...без дума...
С единчък поглед не дори ,
там ще има кървави следи....

Бавно ръката си ще ти подам...
крилете ще ти върна ангел-ням.
Мислеше , че изгорих ги...
онази нощ нали ?

Мислеше , че проклех ги
там , тогава , някога, нали ?
Ангелите....също ги боли....
макар и да не плачат явно със сълзи...

Падналите...тях ги остави...
Паднал ли си - винаги боли

[ilusia]

На нежна струна свиря пак сама...
звукът и бойници струй в няма слепота.
И сенки , отблясъци сега
хвърля загасената свещ в крещяща тъмнина

Игараят сенки по стената ,
бездушен театър на дишащи цветя
Концерт без думи изнасят...
сякаш търсят живата вода.

И димната завеса , спуска се сега
пред дивната принцеса
спуска желязната врата...
И просто изглежда всичко сега...
Но отдава се тя на сложната болка.

Ала какво пък толкова...
някаква си болка...
Ще свиря пак на нежна струна
в онемяла светлина...
Ще давам радост , блага дума..
Какво , че умря красивата душа..

[ilusia]

Мир.. за Бога дай ми малко мир.
Покой за изтерзаната душа...
след битка уморена е тя
иска да се згуши под лебедовите крила

Искам да полетя на облак бял
в безкрая син... и да забравя всичко
що мълви ми нощта с прокълната
уста и шепот на мъртва дъга ;

Но не даваш ми нали ?
ГЛедаш ме с мили и топли очи.
А кой си ти ?
някой ... никой...и бог не си нали ?

А какво си подяволите... с прокълнати лъжи

[ilusia]

а колко много сълзи изплака тази любов
а много много ли взе... а колко ни даде..
и колко отне... а много много ли бе ?

Колко много сълзи...изплака тази любов
а плач ли бе.. или звън на неделн , цъковен
благослов...

А колко много сълзи изплака тази любов
а много ли бе... а можем ли
можем ли пак да бъдем двама
с любовта на малко дете...

А колко много сълзи ... погълна тази любов
и напой ли земята...дъжд от сълзи ?

И стигна ли тя...и може ли сега
да бъде достатъчно....едничка сълза ?

И колко... много сълзи...
изплака тази любов...
и сякаш умора бе...
и сякаш тупти едно едно сърце...

а до кога ли ще може.... да тупти
сред .. плач... на обречени следи

[ilusia]

Задушавайки се в тази тишина..
мислите летят далече -сякаш на
коледна шейна...

Задушавайки се в тази пустота,
умирам сякаш за да се родя.

Дали ще мога ?
Смазана от злоба и тъга ,
смазана от игрите на тази никоя..

Никоя - коя ?
Никоя , една съдба.
Никоя любов...
никому нужна бе тя...
онзи ... жена....

[ilusia]

Восъчно бели пръсти , прокрадват се бавно
в призрачно черната нощ.
Пъплят към обгоряло сърце
скрило в себе си тайната мощ.

Седи девойка в мрака ,
колене обгърнала с ръце ,
свири тайно в нея
траурно щурче.

Песента му е отровна ,
някак си незнайна и злокобна...
Приказка за нещо малко ,
ала от сърце....
Песен за сълза падаща в кърваво море.

А девойката мълви слова ,
гарвана зове - да отнесе далече
малко, обгоряло, тъжно- нейното сърце.

Ала Гарванът не чува .
Клетви и молитви не признава...
Грачи грозно , бавно в мрака
и крещи : Малката...кръста си носи .

Осмели се да обичаш ,
в чуждите очи тайно да се вричаш.
Себе си да подаряваш ей така...
Сърцето да подритваш ,
сега кръста си носи ,
на човешката ненвист трофей да си.

[ilusia]

Понякога е трудно да говорим ,
Понякога е трудно да мълчим ,
понякога е лесно да не спорим.
всичко в себе си да тайм.

Понякога искаме да се смеем ,
а в леден пламък пак търсим
начин нии да згреем ,
една премръзнала сълза.

Понякога когато ражда се умора ,
махваме лекичко с ръка
и пак търсим в себе си опора
да пребъде нежната душа.

Понякога тъй лесно е да кажем
"разбирам "
ала.. разбираме ли всъшност любовта ,
живота , тъгата... никога дори смъртта.

Признавам - малка съм и не разбирам ,
признавам , глава скланям трудно аз
свикнала съм да се боря , през пек и студ , и мраз.

Понякога обаче... само в тихи нощи ,
признавам пред себе си...
най-тежкото признание ...
в най-черните очи...

Най-трудно е да кажеш
" моляте върви си... спри!"
Ала сили не намирам...
в очите си дори...да те помоля
"иди си... разбери"

И пак сама те чакам...
на някой връх чутовен...
И пак сама си казвам...
Понякога е лесно да умреш..
понякога във вирхъра съдбовен
трябва за минутка да се спреш

[ilusia]

Дивота ! Страст !

Буен огън разгаря нещо отлетяло
Нещо старо за друго зажадняло.

Кръг от огън , танци диви ,
тъмна нощ разтваря недрата си парливи

Танцуват двама млади ,
около огънят на вечността...

Старинни племена разгарят в тях
историята на пепелта...

От огънят се тя възражда
с целият си блясък се преражда.

Танцуват двама млади ,
около огънят на вечността...
Дивият им танц , разкрива
желанията на страстта ...

[ilusia]

В сумрака на стаята стоя и пак за тебе мисля ,
къде ли си сега.. имаш ли нужда от мене мила ?

Помня аз... как за първи път те зех в ръце ,
усмивката ти - слънчев лъч прободе ме...
Част от мене бе... и за винаги щом си тръгна
нещо отне...и живота ми се преобърна

Къде ли си сега , свидна моя малка дъщеря...
Толкова ли отдавна бе... когато докосна моето сърце ?

И по старческото ми лице... набраздено от
на времето следите , пак грейнаха очите ?

Искам те до мен...

С ръцете си плътта раздирам...
сълзите си в шепи събирам...
Търся те.. къде..
Къде си мило мое дете...

Като скитница вървя...
опърпана и бедна из света...
и търся те.... КЪДЕ ?

Крещи душата ми без глас...
Нями вопли пак раздират ме...
И на колене.... лазеща , и бедна...
с ръце раздрани и упърпано сърце
Аз тихичко зова те...

[ilusia]

Загубих те - а вече не боли.
Нищо няма , няма и сълзи.
И вече не боли - изстинали слани.
Са горещите следи оставени
в детските очи.

И няма болка , самота
всичко си остана поредната лъжа.
Първата любов не се забравя
и вечно тя гори , трудно се прежалват
тъй користни очи...

И малко е елементарно ,
смешно , тривиално ,
как става винаги така.
На крастопът остава любовта...
Остава блудницата малка на нощта..

И път не ти показва ,
напротив - като слон сърцето ти погазва.
Ала минава всичко ей така...
Минава и любовта.

И те загубих - а вече не боли.
Не се изцеждат кървави сълзи...
И вече не боли...
И теб не те боли... нали ?

[ilusia]

[align=center]Откраднати минути тишина ,
откраднати минути - самота.
Преплитат се в оковите с една лъжа ,
създават стъклени сърца.

В тези стъклени сърца ,
отдавна няма нищо освен самота.
Тъй крехки са и някак леки .
Ала...празни са - на веки.

На полицата ще сложа , едно от празните сърца .
Нека да ми прави то компания в тая гробна тишина.
Трофей да бъде на човешка суета ,
Паметник на глупостта.

ПО великата Земя ,
често има само пустота...
Дялка тя сърцето сякаш
стапя се бонбон в устата на детето[/align]

[ilusia]

Страх ли бе... онова което тебе ми отне ?
Или някой ангел от тъмното небе
реши , че двама с теб неможеме да сме щастливи ,
за туй раздели сърцата ни - млади, буйни , диви ?

И сега , след толкова векове ,
сили намерихме - света ни прокле ,
ала нищо няма значение вече ,
щом страхът е далече...

Ах този страх - верен-неверник ,
приятел мил и драк...
Ах , неподозиран спящ враг...

Мене пак прокле
тайно под завивките се вмъкна
всичко измъква крадливото псе...

Едно аз няма да му дам...
едно единствено...
Споменът за онзи ден ,
в който сякаш от небето надарен ,
ти дойде и прегърна ме с топли ръце...

Каза ми тихо " не бой се дете ..."
и сякаш наново заби моето чисто сърце..

[ilusia]

Нека бъда гореща като пещ ,
нека бъда вечна - като свещ.
ВОсъкът макар и разтопен
нека се разлее по мен....

Нека съм клада и огън ,
нека съм водовъртеж ,
понесъл и дните и нощите
в разкошен копнеж!

Нека съм силна и нека кървя
нека умирам - нека се родя.
Нека се смея с жални очи ,
нека да плача с горещи съзли...

Нека боклите с вино да пия
Нека се опия...
Нека самотна ли съм в чужите очи да се открия
нека съм вечна и властна...
Любовна магия...

Неподвластна съм никому - жестока стихия...
...

[ilusia]

Нет без тревог ни сна ни дня
Где-то жалейка плачет
Ты за любовь прости меня
Я не могу иначе
Я не боюсь обид и ссор
В речку обида канет
В небе любви такой простор
Сердце мое не камень
Ты заболеешь я приду
Боль разведу руками
Все я сумею все смогу
Сердце мое не камень
Я прилечу ты мне скажи
Бурю пройду и пламень
Лишь не прощу холодной лжи
Сердце мое не камень
Видишь звезда в ночи зажглась
Шепчет сынишке сказку
Только бездушье губит нас
Лечат любовь и ласка
Я растоплю кусочки льда
Сердцем своим горячим
Буду любить тебя всегда
Я не могу иначе
Буду любить тебя всегда
Я не могу иначе
[align=center]

Прости ми моляте , да мога сама да си простя ,
прости ми... че обикнах те сякаш на шега.
Прости ми моляте...сама да си простя ,
че бе ми пътеводна светлина...

Прости ми моляте .. прости ми ,
че в очите ти загубих се веднъж ,
и всеки опит да се завърна бе обречен
и всеки път да те прегърна бе запречен.

Прости ми.. че от пепелта те вдигнах ,
възродих , живота ти с искрица дарих.
Прости ми... за да си простя сама ,
че обикнах на Луната другата страна...

Прости... да бъда друга не умея...
само така аз живея...
Само с тази любов и за нея
тъжни песни аз пея...

Прости ми... сама да си простя
за тая гробна самота.
Прости ми... сама да си простя ,
че позволих така да ме боли !

Искам сама да си простя ,
че не нося каменна душа.
Искам сама да си простя
че в дланите ми капят бисерни сълзи.

Прости ми...че обичам те
сама не зная как...
Ще ми простиш ли
нека бъде твоита воля..
аз умрях....[/align]

[ilusia]

Светлините и фалша на бурният, неспиращ своят ход дори за секунда град , преминаваха покрай мен , сякаш кола минаваше покрай пътен знак.
И не поглеждах стоповете на рояка коли скупчили се окото светофара , като нощтни пеперудки около лампа.
Не виждах просяците , жално скимтящи до някоя отдавна подпалена кофа за боклук ...
Не виждах кучетата , озверели от агонята на безцелното си същестуване.
Приличат ли на хората.... Все търсещи , все жадуващи за отговори , на архевъпросите...
Вдъхващи и отнемащи живот на своите мечти и копнежи. Заричащи се , че от утре няма да са това което са...
Зкалеимявайки любовта като мит , приемащи студенината като изкуството на оцеляване. Подритващи куцото кученце... или дори по-лошо , съжелявайки го. Съжелявайки оная безумна сган имаща неблагоразумието да се нарече "човешка"
Ала не забелязвах аз всичко това. То бе някак далечно от обзелата ме апатия. Летях и прелитах над къщи и дворчета , над безумните , претъпкани панелни блокчета , над кучетата ридаещи в нощта за парчето хляб , което преди секунда бездомникът до кофата им е отнел , за да нахрани с него стенещата си душа.
И вяртърът усетил това мое състояние на апатично достоинство , ме погали нежно ала мразовито по румените ми бузки и сякаш ми прошепна в ухото , да сляза на земята.
Сякаш ме покани на влас. Ала условите бе , да стъпя на тази земя.... " Защо" попитах го негодуващо аз ...
" за да ти ударят и другата бузка , сладка моя"
Ех.. това ли било... ма нека удрят. От удари не се боя , от битки и рани , кървящи или гноясали - страх нямам.
Свикнах аз с тях...
Ама защо свикваме с неща , които не харесваме, тутакси се запитах. Нима светът... ама какъв свят , дявол го взел. Светът сме ние... ние - това е светът.
Нима сме го забравили.....
Запалих игара - поредният вреден мои навик. ЕХ навици мой вредни , безвредни.. как ви обичам.
Брей... че аз и да обичам мога... О , Чудо на чудесата...
А ввятърът пак поде своите брътвежи " защо сладка моя , зорлем се правиш на нещо "
" Ъ" не разбиращо измрънках аз... Тоз пък ся кво го прихваща... И той недоволен от особата ми. Ех да бе единственият...
" слагаш се в рами , определяш какво можеш и какво не , тълкуваш чувствата и желанията си , гледаш виждащо.... и все си в определенията на думите... бъди неуловима "
Тоя пък. Сега иска съвсем да ме затрие.... Какво пък на него направих. Че нали бъда ли такава.. съвсем сама ще си остана....
" Ветре мили.... Че нали хората това искат - да им поднесеш на тепсия , нещо което инак не биха разбрали.... че нали ако не се вписам в норми , не бъда с бар код на челото си , за да може все някои да ме разчете , щях да си умра без време.... Виж ме за Бога... "
" Нима ти е нужно"
Верно бе ,фраснах се аз по челото. Нима ми бе нужно.... МИ разбира се - че кой няма нужди ?
НО наистина.... защо са ми такива нужди ?
" аз съм просто човек"
" сладурано , отново изказа велика глупост. Какво е това "просто" , че кой е просто човек... Да си човек.. е най-не простата работа на тоя свят"
" ЪъъЪЪъ " зацепих . Често ми се случва " да бе , верно е . Ама нещата не са толкова прости . Абе като цяло нищо не е толкова тъпо колкото изглежда"
" хахаха.. ей... Детенце , забава си ти за Боговете , казвали ли сме ти го.... Като вземеш да вършиш дивотии си подхвърляме " ей я тая дивата пак пристига"... "
Браво бе... тия за палячо ли ме имат...що ли...
" браво бе... а вие тая дивата що я създадохте такава ... дива "
" е как що бе , нали и ние трябва да се гаврим с някого...."
Деликатно повъртях очи ... сякаш му казвах , че всичко наоколо е гаврааааааа.
" о , не сладка дивотио такава.... Те сами се изгавриха със себе си - има разлика. Виж го онзи там" и той посочи с едно разлюляващо се клонче бездомника ръфащ парчето хляб. " Някога човека си имаше всичко - дом , кола , семейство ... всичко си му бе наред. Забогатя тоя мити сладур и потъпка всички ценности , които някога бе създал и възпитал у себе си "
Леле колко прозаично - си помислих. Сценарии за нискотиражен филм...
" онзи там " И едно есенно листо хвръкна към едно скимтящо кученце. " тоя беше маг."
Квоууууууу.... е те такова животно нема. Мгьосници ли - ха... моляти се .
" мдам бе чадо , право ти думам , слушай деда си . Маг беше ти казвам. И то велик. Ма един ден реши да изпробва величието си... и както често се случа величието му... го.....ахъм , ай още си малка. Автоцензура"
" е квоя ся , скръсих ръце на ф" Ух да имаше къде да го погледна... така се чувствах съвсем като луда... Сама си говоря.
" аз забава на боговете... ъ "
" Е ся не се ласкай прекалено... не си само ти. Ама другите им трябва време да го осъзнаят"
ЕЕ голяма утеха ми подхвърли тоя...
" абе.. вие за тъпи ли ни имате ? " Взех да нервнича ... кво си въобразяват " Не бе , сериозно те питам.... Мислите , че тия коли дето караме , че тия пари..." сепнах се. Кви ги говоря... СЯкаш само аз го разбирах тва. Хахаха. Колко ли пъти са им го казвали... за душата и материялизма... ПАк се прозрях за велика. ууу , че съм нагла.
" Найш кво.... може ли да ми доставиш едно... велико изживяване моляте... моля... моляяяяяяя"
И заподскачах аз , и затропах с краче... " ама може ли "
" я се стегни с тоя инфантилизъм. АЙ казвай"
" искам да ви тегля една майна... на всичките... ама после... няма да стана на куче нали"
" хахаха , че то по-голяма кучка от тебе не се е раждала бе душата"
" ей го и тоз... е ти туко що ме рамкира бе пич...кучка съм била. Ангел нещеш ли да бъда"
" не бе... бъди си все такава. Да има с кои да се.... гавриме "
" ем тва го приемам като позволение...."
Ех каква красива благословия им теглих аз на тия Богове. Чак ми стана густо от вътре... ГОлям кеф си е.
Реших вече да се прибирам. Доспа ми се , пък и майчето вече сигурно е вдигнала джабалата....
" мраба Бабоу" подфирнах аз на една наконтена лелка , стремяща се да прилича на 20 годишна девойка. Видимо опаричена и обезпечена от богатият си любовник.. и смотаният си съпруг. " на ти 5 лв , да си купиш една усмивка"
Подхвърлих и аз някоя парица... Парицата я чукна леко по главицата и падна в паничката на една просякиня.
Просякинята се усмихна широко и искрено...
Ей... 5 лв - усмивката...Евтино ги дават