По лунната пътека капчици роса .
Сякаш тежки са сълзи на гаснеща зора.
По лунната пътека , крачиш уморен ,
сякаш от хиляда века търсиш някой като мен.
И искаш моето дихание да те стопли в мрака ,
да бъде сладко изпитание , нежно истезание.
Ала загуби се , нали ? Изгуби пламъкът на мойте очи.
И сред хилядите пъти , падна изтощен.
Там остана сам , беден и смутен ,
заровил тъжното лице в локвички от
кал , пепел и сандал.
Обаче малка тайна днес ще ти издам.
Лунното сияние , осветява гинещото ти дихание.
Защото аз съм ТАМ.
И хиляди слънца да има...
денят е светел дори и в люта зима.
Но аз.. пътят ти ще осветя - Луната ,
в непрогледна тишина , през острите клони на гората
ще те поведа.